12 МАРТ 1820 г. – ДЕН, КОЙТО ОПРЕДЕЛЯ ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПРЕСЕЛНИЦИ В БЕСАРАБИЯ

12 МАРТ 1820 г. – ДЕН, КОЙТО ОПРЕДЕЛЯ ИСТОРИЯТА НА

БЪЛГАРСКИТЕ ПРЕСЕЛНИЦИ В БЕСАРАБИЯ

Иван ДУМИНИКА, доктор по история,

Институт за културно наследство,

и.дл. председател на Научното дружество на българистите в Република Молдова

   Често си задаваме въпроса как нашите прадеди, заселили се в „пустинните земи на Буджака”, за относително кратко време са постигнали съществени икономически успехи? Първостепенен фактор за процъфтяването на колониите на заддунавските преселници (българи, гагаузи, молдовци, албанци и др.) е била политиката на Руската империя, която им дава особени права и превилегии. Именно това особено положение е залегнало в колонисткия статут, който е бил обявен на 29 декември 1819 г. с Указ на император Александър I (ПСЗРИ. Т. ХХХVI,1830, С. 517–520).

• 

• 

    По заповед на същия Всерусийски император, на 12 март 1820 г. министърът на вътрешните работи Виктор Павлович Кочубей е разработил и подписал „Писмен акт”, който обяснява на преселниците подарените им особени права.

    Какво са включвали тези особени права и превилегии? На първо място трябва да отбележим, че този „Писмен акт” е имал две части. Първата част включва 16 члена на императорския Указ (от 29 декември 1819 г.). Заддунавските преселници са били разделени на няколко категории в зависимост от времето на тяхното заселване между реките Прут и Днестър:

1. Преселниците дошли по време на османското владичество (получават освобождаване от плащане на местни и държавни данъци за срок от три години);
2. Преселниците имигрирали преди и след руско-турската война от 1806–1812 г. (получават освобождаване от плащане на местни и държавни данъци за срок от седем години);
3. Преселниците заселили се на държавни земи (не ползват превилегии);
4. Преселниците заселили се на земите, наречени Икисаат и Мусаит, преди да бъдат предадени в частна собственост (при заселването на държавни земи са получили правото свободно да се разпореждат с движимото и недвижимото имущество);
5. Преселниците, които по време на османското владичество са се заселвали върху земите на помещиците, принадлежащи на Молдовското княжество (били са задължени да оставят на помещиците принадлежащата им собственост).

 

   Можем да обобщим, че превилегии са имали само преселниците дошли по време на османското владичество, а също така и тези, които са имигрирали преди и след руско-турската война 1806–1812 г. Бежанците, заселили се по-рано на държавни и земи на помещици, не са получили освобождаване от местни и държавни данъци, защото се е считало, че те са се заселили в мирно време и вече са създали свое стопанство.

   Втората част на „Писмения акт” включва също 16 члена, добавени към по-горе споменатия Императорски указ от министерството на вътрешните работи и подробно разясняващи правата и превилегиите, които са могли да ползват заддунавските преселници. Като основа на тази част е бил взет докладът на министъра на вътрешните работи Виктор Павлович Кочубей, утвърден от Александър I още на 20 февруари 1804 г. „За правилата по приемането и настаняването на чуждите колонисти” (ПСЗРИ. Собр. I.  Т. XXVIII, 1830, с. 137-140).

    От този доклад можем да разберем какво е мислил министър Кочубей по въпроса за заселването на тези земи с чужденци. Той е подчертавал пред императора, че политиката на Екатерина II по заселването на пустеещите земи е била грешна. Министърът е считал, че така в Империята са проникнали много хора, които не могат да донесат полза на държавата. Затова Кочубей, още през 1804 г., е настоявал да се ограничи заселването на такива чужденци, в полза на тези, които „… могат да бъдат полезни, като: добри земеделци и хора, обладаващи навици на лозари, бубари, също така прекрасни скотовъди, размножаващи най-добрите породи овце и имащи нужните знания за развитие на модерно селско стопанство, в границите на Руската империя” (ПСЗРИ. Собр. I.  Т. XXVIII, 1830, с. 137-138).

   Оттук става ясно, защо след 16 години, през 1820 г. Кочубей се е върнал към своя доклад, представен на императора. Българските преселници са били най-близо до неговата концепция за полезни на държавата чужди колонисти. Затова през 1820 г. във втората част на „Писмения акт” включва 9 члена (от 12) от по-горе споменатия свой Доклад (от 20 февруари 1804 г.). Точно от този „Доклад” в „Писмения акт” е преминал пунктът за 60-те десетини земя (65,4 хектара), с които са оземлявали колонистите. Тук е преминал и членът за освобождаване от данъци. Освен това в „Писмения акт” има членове, които освобождават от военна и гражданска служба и дават право да откриват фабрики и т.н.

• 

• 

   Да се спрем по-подробно на втората част на „Писмения акт”. В член 1 се подчертава, че на колонистите се предоставя свобода на вероизповедание. Този член е гарантирал на българите, че няма да бъдат преследвани по религиозни мотиви. За тях той е имал особено значение, защото бидейки дълбоко вярващи, веднага след преселването започват да молят църковните власти за разрешение на строителство на църкви. Като резултат вече през 1826 г. в 33 от 60 колонии са били построени църкви (Клаус А. Наши колонии. Опыты и материалы по истории и статистике иностранной колонизации в России. Вып. 1. Санкт-Петербург, 1869, с. 342).

   Един от базисните членове, посрещнат с радост от колонистите е бил пункт 4-ти, даващ освобождение от военна и гражданска служба. В същото време, на желаещите да се посветят на военна кариера е дадено това право. Освен това, в мирно време колонистите са имали правото да не приемат в домовете си военни части.

   Нека се спрем на размера на земите, които според „Писмения акт” са получавали българските преселници в Бесарабия. Известно е, че за преселниците на север от Дунав са били отделени общо 557 608 десетини земя (Мещерюк И. И. Социально-экономическое развитие болгарских и гагаузских сел в Южной Бессарабии (1808–1856 гг.). Кишинев, 1970, с. 19). Според член 6-ти от този акт, на всяко семейство са се полагали по 60 десетини земя безплатно. Поради факта, че в някои колонии населението е било по-многобройно, а земята е била малко, то там те са получавали по-малки парцели. В някои колонии ситуацията е била противоположна. Независимо от това, колонистите са били облагодетелствани в сравнение със свободните селяни на Бесарабия, защото на едно семейство свободни селяни се е давала около 15 десетини земя (Анцупов И. А. Государственная деревня в Бессарабии в XIX веке. Кишинев, 1966, с. 74). Трябва да се отбележи, че колонистът не е бил собственик на земята, която е принадлежала на общината. Нужно е да се признае, че за колонистите парцел от 60 десетини е бил много голям – това е позволявало не само да се задоволят собствените потребности, но и да се продава на пазара произведената продукция.

   За зараждането на търговски отношения и появата класата на търговците сред българите помагат следните членове: член 10-ти, който разрешава да се организират фабрики, да се занимават със занаятчийство, да търгуват, да бъдат приемани в гилдиите на търговците и да продават своите стоки из цялата Руска империя; член 11-ти, който разрешава свободна продажба на вино; член 16-ти, който дава право да се преминава в друга социална категория. От икономическите превилегии не са могли да не се възползват имотни колонисти, от които по-късно се образува прослойката на богатите търговци. През 1847 г. в колониите са се занимавали с търговска дейност 13 търговци, обединени в гилдии и 345 души, които не са участвали в гилдии (Гросул Я. С. Крестьяне Бессарабии (1812–1861 гг.). Кишинев, 1956, с. 92).

   „Писменият акт” е послужил за основа за особеното автономно управление на българските колонии в Бесарабия. Член 12-ти (част I) е давал право да се образуват 4 особени административно-териториални единици – окръзи на колонистите: Прутски, Кахулски, Измаилски и Буджакски. В тях са били включени населените пунктове, където са живеяли българските преселници. За особената администрация на тези окръзи в рамките на Бесарабската кантора на чуждите преселници е било учредено Управление на заддунавските преселници, което се е подчинявало на Попечителския комитет за колонистите в южните области на Русия, управляван от генерал Иван Никитич Инзов. Този Попечителски комитет е бил в пряко подчинение на Министерството на вътрешните работи (по-подробно: Грек И. Ф. Органы управления «задунайскими переселенцами» в первой половине XIX в. // Страницы истории и этнографии болгар Молдовы и Украины. Кишинев, 1995, с. 33-60).

   „Писменият акт” на министър Кочубей е имал изключително важно значение за българите от Буджака. Те са били изравнени в правата си с немските колонисти (наделени с колонистки статут през 1814 г.), получили са социално-икономически превилегии, а в административен план – особено управление.

   Уверено може да се каже, че „Писменият акт” е бил подобие на Конституция, която е ръководила колонистите в тяхната дейност. Позовавайки се на този документ,те са изисквали от различните политически режими запазване на своите права и превилегии. Този акт продължава своето действие и в наши дни. Неговите положения са залегнали в основата на създаване на Гагаузката автономия и запазването на Тараклийския район (уезд).