РОДОНАЧАЛНИЦИТЕ НА ДИНАСТИЯТА КАЗАНАКЛИ – ЦЪРКОВНОСЛУЖИТЕЛИ В БЕСАРАБИЯ

Иван ДУМИНИКА, доктор по история

  Преди да разкажем за рода Казанакли, ще се спрем на фамилното им име. Напълно вероятно то произтича от названието на българския град Казанлък, Старозагорско.

   Както сочат архивни източници, един от първите представители на рода Казанакли, стъпил на бесарабска земя, е бил Михаил Казанакли. Роден е през 1786 г. в семейството на свещенник Петър. Михаил не е получил специално семинаристко образование. По-късно в регистрите на свещениците и техните семейства е отбелязано, че Михаил Казанакли е от български етнически произход.

   Михаил Казанакли се преселва в Бесарабия заедно с родителите си в края на XVIII в. – първото десетилетие на XIX в., когато тази територия още е била част от Молдовското княжество. Семейство Казанакли избира градчето Кишинев, където се заселва.

   Тук през 1807 г. се ражда Николай, по-малкият брат на Михаил Казанакли. Самият Михаил решава да продължи пътя на баща си и да стане служител на Бога. Подкрепен е от духовните власти и на 26 юни 1806 г. епископ Хушски Мелетий го ръкополага за дякон към градската църква „Св. арх. Михаил и Гавриил”. Вече след по-малко от една година, на 25 януари 1807 г. е хиротонисан от същия епископ за свещеник към църква „Рождество Богородично”. От 8 ноември 1811 г. той отново служи като свещеник в църквата „Св. арх. Михаил и Гавриил”.

   По това време, след руско-турската война 1806–1812 г. Бесарабия става част от Руската империя. Тук е образувана през 1813 г. Кишиневска епархия на чело с митрополит Гавриил (Бънулеску-Бодони). В същото време, в Кишинев се образува многобройна общност от български преслници. Тук те построяват църквата „Вознесение Господне”, но храмът не вмества всички желаещи и тогава българите решават да издигнат втора църква и да я нарекат в чест на „Св. Георги”. Писмо с намерението им е било пратено до митрополит Гавриил на 16 януари 1814 г., който от своя страна удовлетворява молбата на кишиневските българи. Било е необходимо строежът на новия храм да бъде ръководен от опитен човек.

   Изборът на митрополита пада на Михаил Казанакли, който е имал авторитет сред съплемениците си. По тази причина, на 19 септември (по други дани – 19 ноември) 1814 г. отец Михаил става настоятел на новостроящата църква. Обаче той така и не успява да види храма в завършъния вид, тъй като на 7 януари 1818 г. епископ Бендерки и Акермански Димитрий го премества към църквата „Успение Богородично” в бесарабско-българска колония Ташбунар, Измаилски уезд (днес село Камянка, Измаилски район, Одеска област на Украйна).

     Отец Михаил заминава в Южна Бесарабия заедно с брат си Николай. Тук възниква въпросът, защо той така бързо е преместен от Кишинев в колония Ташбунар. Отговора намерехме в един архивен документ, който сочи че през ноември 1817 г. свещеникът от тази колония Андроник Будовецкий е отстранен от длъжноста си, поради това че е обвинен в извънбрачно съжителство. Българските колонисти са били много възмутени от таково поведение на бившия си свещеник. Вероятно, с преместването на опитния Казанакли в Ташбунар, църковните власти се надяват да върнат доверието на енорияшите към църквата и служителите й. За кратко време, отец Михаил придобива авторитет не само сред ташбунарците, но и в околните села. През 1818 г. от Светия Синод получава Гръден кръст на лентата на ордена „Св. Владимир” в памет на Отечествената война от 1812 г. Църковните власти всяка година оценяват неговото поведение като „много добро”, също така е характеризиран като свещеник, който „може добре да пее и чете, знае катехизиса, и не е бил глобяван и осъждан”. Поради това, на 6 септември 1826 г. от Кишиневската духовна консистория отец Михаил е утвърден като духовник за 14 църкви от околни български колонии. Ще отбележим, че за окръжни духовници са избирани само много достойни свещеници. Заема тази длъжност до 31 август 1835 г. В същата година праща в Кишинев писмо, в което моли да бъде освободен от функцията на окръжен духовник поради голямата отговороност, с която е трябвало да се справя. Отец Михаил изразява опасението си, че тъй като не е знаел руски, се е страхувал да не бъде осъден за погрешно подписване на някой документ, който не може да прочете.

   След дългогодишно служение в Ташбунар отец Михаил през март 1851 г. е преместен към храма „Св. Троица” на колония Бановка, където отговаря за миряните от съседната колония Голица, които по онова време са нямали църква (днес тези села се намират в Болградски район, Одеска област на Украйна). Проследяваме името на Михаил Казанакли тук до 1853 г.

   В семейството заедно със съпругата си Слава Хризова (родена през 1792 г.) отец Михаил възпитава седем деца: Васил (род. 1809 г.), Георги (род. 1827 г.), Иоан (род. 1830 г.), Ангелина (род. 17 август 1818 г.), София (род. 1822 г.), Ана (род. 6 декември 1823 г.) и Евдокия (род. 1832 г.). Дъщерята Ана вероятно е починала след раждането си, тъй като името й отсъства в „Списъците на църковнослужителите и семейства им от 1835 г.”

   Как се е сложила съдбата на синовете на отец Михаил? Всички те тръгват по стъпките на баща си и стават свещеници. Най-големият син Васил е бил свещеник в българските колонии Хасан Батър (днес село Виноградне, Болградски район Одеска област на Украйна), Код Китай (днес село Остривне, Арцизски район, Одеска област на Украйна) и Долукиой (днес село Богате, Измаилски район, Одеска област на Украйна). Той е баща на известните в Бесарабия църковни будители братя Петър и Михаил Казанакли.

     Средния син – Георги, през 1852 г. става свещеник в родната си колония Ташбунар. Най-малкият – Йоан през 1857 г. е ръкоположен от епископ Яшки и Сучавски Филарет за свещеник към църквата „Св. Троица” в колония Стари Троян (днес селото се намира в Килийски район, Одеска област на Украйна).

     По-малкият брат на Михаил Петров Казанакли – Николай, дава начало на другия клон на фамилия Казанакли в Бесарабия.

   Затова е редно да се спрем и на неговата биография. Николай Казанакли, макар че нямал семинаристко образования, също бързо се издига в църковната йерархия. Става дякон (19 декември 1825 г.) към църквата в Ташбунар. А на 1 май 1837 г. от архиепископ Кишиневски и Хотински Димитрий е ръкоположен за свещеник към църквата на колония Код Китай. Тук той отговаря за вярващите, които идват да се молят от колония Хасан Батър. Обаче след три месеца на 1 август същата година, отец Николай е преместен към църквата „Св. Георги” в колония Чешма-Варуита (днес е село Криничне, Болградски район, Одеска област на Украйна).

   За разлика от по-големия си брат, Николай Казанакли не става пример за подражание. Документите свидетелстват, че отец Николай е обичал често да ходи в кръчмата и да се напива. Църковният съд го изпраща (на 27 септември 1845 г.) за три месеца в манастир, за да се поправи. Обаче това не помогнало на свещеника и на 11 декември 1850 г. Кишиневската духовна консисторя сваля свещеническия му сан и „докато се покае” го понижава до клисар. Изпратен е да служи в северна Бесарабия. Прикрепен е към църквата „Св. арх. Михаил” на село Ломачинци Хотински уезд (днес това село е в Сокирянски уезд Черновицка област на Украйна). След няколко години, в началото на 1852 г. той се обръща към църковното ръководство с молба, в която изказва убеждение, че се е поправил и вече „не е склонен да прави постъпки, неприемливи за един свещеник”. Кишиневската духовна консистория удовлетворява молбата на Николай Казанакли и му дава право да се обърне към архиепископа да бъде изпратен в църква с вакантно свещеническо място, т.е. отново има право да служи като свещеник. Източниците сочат, че отец Николай се връща в Чешма-Варуита, където заема свещеническата длъжност. Обаче през 1854 г. той ще се премести в село Ферапонтьевка (днес това село е в Комратски район, Република Молдова).

   Със съпругата си Домникия Николаева (род. 1810 г.), отец Николай Казанакли е имал четирима сина: Михаил (род. 1831 г.), Петър (род. 1841 г.), Димитър (род. 8 февруари 1844 г.) и Константин (род. 1846 г.) а също и пет дъщери: Евдокия (род. 4 март 1827 г.), Елена (род. 4 юни 1829 г.), Ана (род. 7 февруари 1834 г.) и Мария (род. 1840 г.). Евдокия умира само 4-годишна (на 7 февруари 1832 г.). Когато по-късно, през 1837 г. (на 3 февруари) в семейството на отец Николай се ражда още една дъщеря, я наричат също с името Евдокия. Предполага се, че не след дълго почива и другата дъщеря – Елена, тъй като в „Списъците на църковнослужителите и семейства им от 1835 г.” името й отсъства. Първородният син на отец Николай – Михаил също почива от простудна треска едва на 13 години (30 октмври 1841 г.) в Кишинев. Погребен е в столицата на Бесарабия. Вторият син на отец Николай – Петър от 1857 г. е дякон в църквата „Св. Николай” на село Сатул Ноу, Измилски уезд (днес село Новоселивка, Саратски район, Одеска област на Украйна). За третия син – Димитър е известно че през 80-е г. на XIX в. служи като клисар към църквата „Св. Николай” в колония Карагач (днес е село Нагирне, Ренийски район, Одеска област на Украйна).

   Изхождайки от гореизложения материал, можем с увереност да кажем, че началото на рода Казанакли в Басарабия полагат двама братя свещеници – Михаил и Николай.

   И днес в Одеска област на Украйна, живеят многобройни представители на този род, чиито корени са дълбоко свързани с България.

(Публикувано: в. Твърдишки глас, бр. 6, 2019 г.).