ПЕТЪР ОДЖАКОВ – 190 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО МУ
Николай ЧЕРВЕНКОВ, доктор на историческите науки,
Почетен председател на Научното дружество на българистите в Република Молдова
На 15 октомври 2024 г. се навършиха 190 години от рождението на Петър Оджаков (1852-1906) – учител, юрист, политик, публицист, поет, издател и преводач, който със своята просветна, научна и обществена дейност е трайно свързан с Бесарабия. Обаче тази изтъкната личност практически не е известна на нашата бесарабска българска общественост.
Петър Василев Оджаков е роден на 15 октомври 1834 г. в Лясковец, където получава първоначалното си образование. Майка му Пена умира през 1852 г. и бащата Васил изпраща единствения си син да учи в Галац, Румъния. Оджаков активно сътрудничи на Георги С. Раковски при издаването на в. „Българска дневница“, а през 1859 г. редактира поемата му „Горски пътник“. Той работи като главен учител и директор на Плевенските общински училища в периода 1858–1864 г. Наклеветен от местния владика, два пъти е арестуван и лежи във Видинския затвор, съответно през 1861 г. и 1864 г. След излизане от затвора заминава за Виена и през 1865 г. и се записва за слушател в университета.
През този период той активно сътрудничи с патриарха на българската революционна публицистика Георги Раковски. Съвременникът му Стефан Бобчев отбелязва, че той е „сътрудникът, макар и за кратко време, на Раковски, носеше в душата си винаги искри от националистически и патриотически огън. Той ненавиждаше чуждото и се възторгваше от българските предишни обичаи“.
В началото на 1866 г. Оджаков придружава руски офицер , в продължителната му обиколка из Сърбия, Босна, Армения, Мала Азия, на когото е възложено да подготви карта на Европейска Турция. След това той получава препоръка да следва в Одеса. Така в края на годината Оджаков става студент на Новоросийския университет. Специализира Канонично право и История на славянското законодателство. По време на зимната и лятната ваканция живее в Южнославянския пансион на Тодор Минков в Николаев и преподава уроци на ученици. Искрено подкрепва този просветител в развитието на заведението, активно се включва в разискванията по неговото развитие. Появяват се по тази тема негови статии във вестници „Право“, „Македония“, „Турция“.
С подкрепата на Славянското благотворително общество „Св. св. Кирил и Методий“ в Одеса и на секретаря на дружеството проф. В. И. Григорович, през 1871 г. П. Оджаков издава учебник за българските общински училища „Наука за песнотворство и стихотворство“. Помагалото е първото българско ръководство по словесност, което обяснява основни понятия в литературната теория. Завършва университета на 30 май 1870 г. Останал там, за да се подготвя за професор по история на славянските законодателства и канонично право.
Но след година става учител по български език в с. Комрат, За своето пребиваване там Оджаков споменава: „Тук е малко диво и по-селско, но какво да се прави, трябва да си представителен и да подражаваш на Св. Кирил и Методий. Ето едно вавилонско объркване на езиците. Молдовският е салонен език, а турският е пазарен и уличен. Те говорят малко български, въпреки че всеки може да го прави, като естествени българи, но все пак се срамуват да говорят на тукански / тоест български – авт./, както го наричат“. Смята, че нещата в училището вървят зле, нямало учебници, директорът Клименко забранявал да се говори на български, „общува с учителите като полицай“ – – твърди Оджаков. Той моли университетския проф. Богишич да подаде петиция до директора на Одеския образователенокръг за възстановяване на реда в училището, „бързо да приеме това училище към своя отдел и да го издигне до прогимназия“.
В Комрат наред с преподаването той продължава да се занимава с изследователска дейност, както и с отпечатването на труда на учителя му Богошич „Упътването“, популяризира неговото съдържание, като публикува във вестник „Право“ „Писмо към българските родолюбци, и обсъжда всички възможности за разпространението му сред българите. Например тук завършва написването на учебник за по-главни обществени български училища, който е издаден през 1871 г. от Славянското благотворително общество „Кирил и Методий“ в Одеса, а също издава сборник „Наука за песнотворство и стихотворство“, Одеса /1871/,
В началото на 1872 г. получава покана от Болградската гимназия „да заеме катедрата по българска и славянска литература“. Обещава да помисли. Условията му допадат, тъй като заплата е по-висока, но особено му харесва, че там има типография. Но в това време пред него стои въпрос да разреши личните си проблеми. „Мислих дълго и стигнах до извода, че единственият начин да се действа между българите е да се оженя… семейният живот е много по-спокоен.“ Той се надявал, че в такава среда ще „работи повече на книжовното поле, отколкото да се скита по света“. И се жени за Тодора С. Добрева. Едни извори посочват, че е българка от Бендери, а други, че е от Кишинев.
Оджаков не приема предложението от Болград, но напуска учителската професия, а също и Комрат, и се установи трайно в Кишинев. Възможно подтикът е поради естествения стремеж да потърси приложение на своята професионална подготовка в съдебна практика. Тук П. Оджаков е назначен на 29 декември 1873 г. за помощник-секретар в Кишиневския окръжен съд, става адвокат, получава званието „губернаторски секретар“ и служи в съдебното ведомство до началото на Руско-турската война през 1877-1878
В установява трайно сътрудничество с Иван Иванов „изправник“ на Кишиневския окръг, ръководител на Кишиневското българско просветно общество, бивш попечител (управител) на Българското въдворение в Руската част на Бесарабия със център в град Комрат. Кишинев остава в биографията на публициста преди всичко с това, че там той развива активна обществена дейност в качеството си на секретар на Кишиневското българско общество. Тази дейност придобива значителни размери с избухването на Източната криза и Априлското въстание през 1876 г. и по време на доброволческото движение в Сръбско-турската война през есента на същата година. Акцията по събирането на помощи и особено по записването на български и прехвърлянето на руски доброволци в Сърбия запълва изцяло дейността на българското общество и на неговия секретар през 1878 г. Като такъв се налага често да пътува до Яш, до Турно Северин, за да предава парични суми на доброволческите групи.
В Кишинев Петър Оджаков е посрещнал Христо Ботев в къщата на своята тъща хаджи Добрева. Предали му и пари от кишиневските българи, а после го изпратили за Букурещ, от където тръгнал с четниците си за България през 1876 г. По време на Руско-турската война (1877-1878 г.) П. Оджаков е военен кореспондент на руските вестници „Одеский вестник“ и „Руский мир“. Още в Кишинев подготвя „Българска граматика“, предназначена за военнослужещите от Действащата руска армия на Балканския полуостров. Член е на българската делегация при подписването на Санстефанския мирен договор между Русия и Османската империя.
След Освобождението се установява в Русе. От 1879 г. му е поверено ръководството на Русенския окръжен съд. От тук е избран за народен представител във Великото народно събрание и за член на депутацията за посрещане във Варна на първия български княз Александър І Батенберг. Живее в Русе и при избора му за действителен член на юридическото общество при Новоруския университет в Одеса (1880), за дописен (1881) и редовен член (1884) на Българското книжовно дружество. Смята се за най-старият български правист, който със своя принос в българското обичайно право е оставил следа в българската юридическа наука. Жена му Тодора Оджакова за кратко (1901) е учителка в девическото професионално училище в града. Имат пет дъщери и един син. Соня е учителка по география във френското училище в Русе, Лидия е зъболекарка. Единственият син – Петър, е роден в Русе през 1889 г. Той наследява професията на баща си – също е юрист, работи като съдия в Апелативния съд в София. Има двама синове – Константин също учи право, и е един от основателите на Русенската филхармония и Тодор – лекар.
Петър Василев Оджаков, който умира в Русе на 31 юли 1906 г., е част от пантеона на първите български възрожденски дейци, чийто живот и дело им отреждат значимо място в обществения, книжовния и културен живот на българите, включително на бесарабските. Този българин трябва да остане в паметта на бесарабските българи със своята общественополезна и родолюбива дейност.