НОВ ТРУД НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК ЗА БЪЛГАРИТЕ И ГАГАУЗИ В БРАЗИЛИЯ

   Научното дружество на българистите в Република Молдова издаде на български език книга на Жорже Косиков „Имиграцията в Бразилия и Уругвай: бесарабски българи и гагаузи“ (Превод от португалски език Мая Даскалова, София: ИК „Огледало“, 2021, 416 стр.).  

   Молим тези, които вече поръчиха тази книга, да се свържат с г-н Георги Желяпов (тел./вайбер +37369161870;  e-mail: eltar.md@gmail.com)   

  Публикуваме предговор към труда, съставен от Николай ЧЕРВЕНКОВ (доктор на историческите науки, почетен председател на НДБ в РМ).         

 

ПОРЕДНА КНИГА НА ЖОРЖЕ КОСИКОВ ЗА БЕСАРАБСКАТА ИМИГРАЦИЯ В БРАЗИЛИЯ И УРУГВАЙ НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК

   Сложна съдба изживяват българите в Бесарабия, където преди повече от 200 години се формира българската диаспора, включваща повече от 80 заддунавски колонии. След Първата световна война (1918) до лятото на 1940 г. този край е в границите на Румъния. Появяват се стари и нови проблеми – липса на земя, нова национална ориентация, безработица, световна криза. В тази ситуация през 1925–1926 г. бесарабски българи и гагаузи откликват на агитацията за преселване в Латинска Америка. Още повече, че тя им изглежда доста привлекателна: земя, работа, сигурност, обезпеченост, граничеща дори с фантазията – „хлябът растял по дърветата“. Практически няма бесарабско българско село, което да не се повлиява от призива за преселване.

   С годините бесарабските заселници не забравят родния си край. Израз на носталгията по дом, роднини и приятели е книгата в два тома на Стефан Кинчев (Кънчев). „Земите на Дунавска Бесарабия. Странната идея на един момък. История на родната земя“, издадена в Бразилия на португалски език през 1960 и 1969 г. Авторът е родом от село Хасан-Батър (Виноградное, Болградски район, Одеска област). Тази книга има автобиографичен характер, описва живота в едно българско село в Бесарабия, впоследствие приспособяването на изселилите се към новите условия в Бразилия. Много усилия се полагат за издаването на този труд на български, но без резултат.

   В началото на нашето столетие, в опит да хвърли светлина върху пътя и развитието на заселниците, а също така да запълни съществуващата празнота в това отношение, един техен потомък – Жорже Косиков пише трилогия за бесарабските българи в Бразилия и Уругвай[1] . Авторът е роден през 1935 г., завършва офицерска школа към военната полиция, продължава образованието си в юридически факултет, има магистърска степен по гражданско процесуално право. Дълги години работи като съдия, член е на Академията за правни науки в гр. Рибейрао Прето, щата Сао Пауло. Доайен на българската общност в южноамериканската държава, той е съосновател на културната асоциация на българския народ в Бразилия и неин юридически директор.

   Изследователят е мотивиран да пише своите книги, воден от разбирането, че човек трябва да познава и изучава своето минало. Смята, че не могат да бъдат щастливи и спокойни в житейския си път онези, „които не знаят откъде идват и накъде отиват“. Чрез разказа на анкетираните авторът възстановява как след пристигането в Бразилия бесарабските българи и гагаузи първоначално работят на плантациите, после се обединяват в колонии и се сдобиват със земя, а по-късно отиват в града, където децата им да учат, да повишават своя социален статус и да се интегрират успешно в обществото.

   Първият том от трилогията „Имиграцията в Бразилия: Бесарабските българи и  гагаузи“, преведен на български език от Мая Даскалова, се появи през 2014 г[2]. благодарение на Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ). Радвам се, че и аз бях включен в подготовката на това издание като консултант на превода и автор на предговора. Книгата получи голям отзвук сред обществеността в България, Молдова и Украйна. Имаше многобройни публикации и представяния, като първото се състоя в ИЕФЕМ към БАН. На него наред с широката публика присъстваха изявени учени, изследователи, за които появата на тази книга бе вълнуващо събитие. Главният извод от срещата бе, че връзката с тази група българи в чужбина, за която не се знаеше много, трябва да се възстанови и развива.

  Разбира се, голям интерес изданието предизвика и сред бесарабските българи. Успяхме да го представим в редица институции, на срещите участваха краеведи и семейства, които и досега поддържат връзки със своите роднини в Бразилия. Такава среща, организирана от Асоциацията на българите в Украйна, стана на 20 март 2015 г. в Българския културен център в Одеса. Присъстваха представители на българските организации, на научната и културна интелигенция, студенти. Трудът бе представен от автора на предговора към изданието. Високо оцениха книгата зам.-председателят на Асоциацията на българите в Украйна Светлана Драгнева, известните одески българисти проф. Валентина Колесник, доц. Александър Пригарин, доц. Александър Ганчев, юристът Георги Алавацки и др.

  На 8 април 2017 г. интересно премина и посветеният на българите и гагаузите в Бразилия семинар със студенти от историческия факултет на Молдовския държавен университет. Деканът доц. д-р Йон Гуменний изтъкна важността на трудовете по история за бесарабците в други държави, като специално подчерта значението на трудовете на Ж. Косиков. Замисълът и значението на книгата на Ж. Косиков разкри проф. д.и.н. Николай Червенков. За съдържанието на тази книга подробно говори и научният сътрудник, д-р Иван Думиника. Двамата учени на среща в Твърдица (България) осветиха въпроса за имигрирането на бесарабските българи в Бразилия през 20–30-те г. на XX в., запознаха участниците с българския вариант на книгата на Ж. Косиков.

   Искам също да спомена организираната на 4 септември 2019 г. в българската библиотека „Христо Ботев“ в гр. Кишинев научна конференция под надслов „Бесарабските българи в Бразилия“, организирана от Научното дружество на българистите в Република Молдова (НДБ в РМ). Участниците в конференцията бяха приветствани от посланика на Република България в Република Молдова г-н Евгени Стефанов. За участие в конференцията от София пристигна преводачката Мая Даскалова. Наред с представянето на книгата бяха изслушани доклади, в които се изнесоха нови архивни документи за преселването на българите в Бразилия (д-р Иван Грек, д-р Иван Думиника, доц. Надежда Кара), а също беше разказано за посещението в Бразилия (д.и.н. Николай Червенков) и за съвременната организационна структура на българите в Бразилия (Мая Даскалова).

   След това с преводачката Мая Даскалова предприехме пътуване с цел представяне на книгата в Тараклия, Болград, Измаил, Твърдица. Участниците в срещите споделиха интересни спомени за преселването и за кореспонденцията с българите, които се заселват в Бразилия. Също така бе съобщено за невероятни открития. В Кишинев колежката Надежда Кара разказа за бесарабска песен за преселването, записана от българския фолклорист акад. Николай Кауфман. На срещата в Измаил между другото се спомена за тази песен и неочаквано един от участниците съобщи, че неговата майка е била тази, която е изпяла песента. Любопитно е и това, че организатор на срещата в града беше Николай Иванов, чиято баба като дете се преселва с родителите си в Бразилия, впоследствие семейството се връща в Бесарабия. И досега техните наследници поддържат кореспонденция с бразилските си роднини.

   Бяха публикувани редици рецензии на българския вариант на книгата на Ж. Косиков[3] . Материалите от нея широко се ползват от краеведите в Молдова и Украйна. Например тя се превърна в основа на специален раздел за бесарабските българи в Бразилия в книгата „Тараклии – 200 лет“[4]

   Важен резултат от появата на преведената първа книга бе това, че тя стана стимул и даде възможност за получаване на информация, издирване и възстановяване на връзките с родственици в Бразилия. Например Георги Ужаков – дългогодишен изследовател на своя род, успя чрез преводачката Мая Даскалова да се свърже с бразилския клон на неговата фамилия, като даде и своя принос за установяване на действителната фамилия на автора на книгата, която всъщност е Кочков, в Бразилия трансформирана на Косиков. Известният българист д-р Иван Грек, който в книгата за родното си село Гюлмян пише доста за преселването на земляци в Бразилия[5] , установи нови данни за тях. Като получи тази възможност от книгите на Косиков и консултациите с него, той откри данни за брата на неговия дядо и наследниците му в Бразилия.

   С появата на първата книга на Ж. Косиков възникна идеята за издаване и на следващите от трилогията, посветени на бесарабските българи и гагаузи. И най-накрая, след седем години, читателите ще имат вече възможност да се запознаят с втората книга от поредицата на Ж. Косиков в превод отново на Мая Даскалова.

   В уводните си бележки авторът посочва, че целта на втората книга, както и на първата, е да се запази и предаде на следващите поколения информация, която ще им помогне да получат отговори на вълнуващите ги въпроси, разбулвайки много мистерии, като например тази за етническата им принадлежност, която за голямо съжаление все още мнозина определят като руска или румънска.

  Трудът започва с раздел, който представя кратка история на преселването на бесарабски българи и гагаузи в Уругвай, които всъщност пристигат от съседна Бразилия. Числата за периода между 1925 и 1929 г. са: 897 българи и 959 румънци. Най-голям брой обаче се преселват през 1930 г., „защото научават, че правителството води пропаганда за колонизиране на земеделски земи, като отваря пристанищата и границите на страната за прием на чуждестранни заселници“. 

   Като разкрива подробно този процес – приспособяването на хората към новите условия, разработването на земята и т.н., се прави аргументиран извод, че отношението към заселниците е било добро, властите спазвали дадените обещания, а съответните права, залегнали в законодателството, гарантирали финансова подкрепа чрез отпускане на банкови кредити. Авторът отбелязва, че когато бесарабските българи и гагаузите пристигат от Бразилия, „наричаха Уругвай „Швейцария“ на Южна Америка и благодарение на добрите условия българите и гагаузите лесно се интегрират в общността, отглеждат разнообразни селскостопански култури и постепенно разширяват своите стопанства. Впоследствие обаче някои семейства не успяват да се справят с трудностите, преди всичко в резултат на климатични и други бедствия, и се връщат в Бразилия.

   След този богат материал, включително архивен, авторът описва 13-те колонии на бесарабски българи и гагаузи в щатите: Сао Пауло, Парана, Мато Гросо ду Сул и Рио Гранде ду Сул. Разделът е много важен за краеведите в Молдова и Украйна, защото се съобщават фамилиите или името на съответния глава на семейството, които влизат в състава на колониите. Това е голям обективен извор, от който може да се получи информация при издирване на бесарабски преселници.

   От тази глава се добива представа за живота на колонистите – постоянната им борба за оцеляване, когато започват всичко отначало – отвоюването на земята от девствените тропически гори, нейното култивиране и непосилния труд до получаване на първата реколта. Интересен материал представляват свидетелства за това как те поддържат своя български бит, обредност и роден език. Прави впечатление и тенденцията за запазване на своята вяра и желанието им да строят православни храмове. Например бесарабските заселници в колония „Лажеадо Енрике“ издигат дървена православна църква върху земя, предоставена от Анани Стоев, с гробище към нея, в което погребват починалите си близки. По различни причини обаче, на които авторът се спира, голяма част от българските и гагаузки заселници се ориентират към други вярвания, преди всичко баптизма.

  Ползвайки социологическите материали, авторът представя житейската история на значителен брой бесарабски заселници, които успяват да покажат организаторски качества и допринасят за развитието на колониите и взаимоотношенията в тях. Пример в това отношение е Иван Бургуджи, родом от гагаузкото село Кириет-Лунга, който говори няколко езика: руски, гагаузки, български, английски, румънски и португалски. Такива като него спомагат изключително много за установяване на контакт между бесарабските българи, местните хора и другите заселници, възпрепятствани заради трудностите в устната и писмената комуникация. Георги Гайдаржи пък е най-образованият сред своите земляци в община Пауло Бенто. Като дякон той „можеше да кръщава, бракосъчетава, да опява починалите и да разяснява написаното в Библията.“ На него общността дължи отварянето на първото училище и идването на учителка.  

  Привеждат се и други примери с бесарабски заселници, които благодарение на своята природна интелигентност, находчивост и труд, успяват да постигнат забележителни резултати, като Давид Банков, родом от бесарабския Кортен, той бързо се замогва и става горд собственик на единствения лек автомобил в „Бализа“. По време на престоя в колонията участва и в политическия живот на общинския център Луселия. По-късно купува дори самолет. Но при едно нощно пътуване до Рио де Жанейро самолетът се разбива в залива Гуанабара. Някои пътници загиват, а Давид Банков плува близо 5 км до брега и се спасява.

  В този раздел авторът цитира и някои статистически данни. Например посочва, че през 1932 г. българските семейства в колония „Пажет“ наброяват 48 души. Тези българи, заедно със съществуващата там група от 70 души, се обединяват и през 1933 г. основават „първата българска евангелска общност в Южна Америка, впоследствие издигат и своя църква. Научаваме и за облика на училищата в колониите – руски, немски или други, които имат равен статут, но с приоритетно изучаване на португалски език.

   Най-голям обем в книгата съставлява третата глава, посветена на фамилните истории на преселниците в Бразилия и Уругвай. По принцип авторът продължава да представя социологическо изследване, като налага метода на животоописанието, както в предишната книга, прилагайки устно и писмено анкетиране. Участие взимат потомци на 90 български и гагаузки фамилии, които разказват историята на своите родове с корени в повече от 35 бесарабски български и гагаузки селища. По този начин практически се обхващат половината от населените места в рамките на Молдова и Украйна. Ето по колко семейства са представени във възходящ ред: Тараклия /13/, Кортен (7), Хасан-Батър (6), Купоран (5), Кириет-Лунга (5), Пандаклия (4), Чумлекьой (3), Гюлмян (3). С по две фамилии са от Исерлия, Ново-Трояни, Чадър-Лунга, Александовка, Кара-Марин, Комрат, Чийший, Кайраклия, Баурчи, а с по една – Дезгинжа, Жолтай, Авдарма, Самбатър, Селиогло, Главан, Нова Ларга, Бановка, Нова-Ивановка, Слобозия, Задунаевка, Тигина, Московей, Казаклия, Николаевка и Девлет-Агач.

   Важно е, че разказите се допълват от документални материали – архивни и семейни, от времето на подготовката на преселването до живота на техните наследниците днес. Книгата включва не само животоописания. Въз основа на тях, а също така като използва допълнителни извори и литература, авторът за първи път обобщено представя различни аспекти от историята на българите. Интересни са наблюденията върху процеса на адаптация на бесарабските преселници. За сравнително кратък период от време бившите неграмотни селяни се превръщат в градски хора, работят във фабриките, приобщават се към модерните за онова време специалности, а техните деца, които вече залагат на образованието, стават чиновници, юристи, работодатели, учители, заемат се с наука и т. н. По този начин се добива обща представа за реализацията на бесарабските българи, включително и за съдбата им до ден-днешен.

  Важни и интересни са 4-те приложения в книгата. Първото е „Параходи, пристанища. Любопитни факти“. В него са отбелязани параходите, които са прекосявали Атлантическия океан в посока Бразилия, без и със посочено начално пристанище, а любопитните факти се отнасят до параходните менюта, специално изготвяни за пасажерите. Второто и третото приложение представят списък на заселниците, вписани в регистъра за чужденци на полицейските управления в общините Мартинополис и Санто Анастасио, щата Сао Пауло. Последното приложение отразява отбелязването през 2006 г. на 80-годишнина от идването на бесарабските българи и гагаузи в Бразилия.

  Надявам се, че придобитото впечатление, събраните извори и литература ще позволят да се направи преглед на някои аспекти от историята на бесарабските българи   в Бразилия. Сега мога да направя някои предварителни изводи:

  – Прави впечатление, че наследниците нямат обща представа за причините, довели до преселването. Посочват се редица, като: липса на земя, румънизация, нежелание на мъжете да отиват в румънска казарма, доста ярките и привлекателни обещания за земя, дом и т.н. Дори се изказват напълно измислени, например, че близките им бягат от комунистите, макар че по онова време Бесарабия е част от Румъния.

  – Съобщава се също, че преселниците задължително е трябвало да имат поотраснали деца, навършили поне 14 г., които да могат да работят. Затова много семейства с още невръстни деца взимат роднински – по-малки братя и сестри, племенници и др., за да отговарят на изискванията.

   – Позволявам си да констатирам, че голям процент от мъжете изселници са бивши участници в Първата световна война в състава на руската армия.

  – Вижда се също така, че първоначално много от преселниците искат да се върнат, но не разполагат със средства. Затова заминават един-двама от семейството, а другите остават да спестят пари и по-късно да ги последват. Но намеренията им така и не се осъществяват и не по финансови причини. Хората успяват да се адаптират, виждат добра перспектива да се реализират успешно и да дадат по-добро бъдеще на децата си.

   Много исках лично да се запозная с автора на книгата, да посетя местата, където основно се заселват българите от Бесарабия. Затова предприех пътуване до Бразилия, което се осъществи от 3 до 19 юни 2017 г.[6] Като основна цел си подставих да събера материали за историята на бесарабските българи и да се запозная с живота на техните наследници днес. Координатор на програмата по време на посещението и преводач бе Мая Даскалова, а фото и видео заснемане осъществяваше Мария Червенкова. Организатор от бразилска страна бе Асоциацията на българския народ в Бразилия (председател Ана Мария Барбоза). Беше ми предоставена възможността да се срещна с потомците на бесарабските българи, да посетя научни центрове, библиотеки и музея на имиграцията в Сао Пауло, в чийто архивни фондове се пази паметта и на нашите сънародници.

  Естествено най-важната среща за мен бе с Жорже Косиков, както и с други изследователи, сред които Соня Мария де Фрейтас, записала за музея на имиграцията интервюта с някои от първите бесарабски българи, дошли на бразилска земя. Осъществих срещи с ръководството на асоциацията и нейни членове. Изключително емоционална бе проведената във фамилната къща на Соня Димов, дългогодишен председател на организацията. Бяха поканени най-възрастните представители на българската диаспора, основно надхвърлили 90-те, дошли 2-3 годишни в Бразилия, сред които столетницата – Теодора Паслар и нейната дъщеря Катарина Паслар, също част от ръководството на асоциацията, изпълнявала и функцията на неин председател. Участниците в срещата донесоха семейни документи, писма, вещи, които могат да се използват в бъдещи научни разработки. Моите събеседници се върнаха в спомените си и разказаха през какви мъки и теглила са преминавали новодошлите: непосилен труд на плантациите, крайно лоши битови условия, болести, смърт. Голямо вълнение предизвикаха и снимките от далечното минало, запазени с голяма любов. Потомците на преселниците вече не говорят български, макар че всички категорично заявиха, че преди да тръгнат на училище, са знаели и говорели в семейството само български език.

  Членовете на асоциацията разказаха за своята дейност, която основно се свежда до културни прояви, както и такива, които представят българската диаспора в многомилионния град Сао Пауло. Бяха изразени пожелания за установяване на по-задълбочени контакти с Молдова, Украйна и България. В изказване на срещата се спрях на съвременното положение на бесарабските българи в Молдова и Украйна, а нашите сънародници разпитваха и се интересуваха от съдбата на селата, откъдето тръгват техните предци.

  От тези срещи добих представа за приноса на сънародниците в развитието на различните обществено-икономически сфери на страната, в това число на образованието и културата. Запознах се и с творчеството на двама художници с бесарабско потекло – Антонио Петиков (Петков, родът му от Кортен), известен съвременен художник в Бразилия, и Кристина Косиков, тя ни подари две свои картини, които да отнесем в Молдова и в България. Имах и отделни срещи, например с Жасѝ Катя Карастан, която дойде да ми предаде искрените поздрави на своя баща – 99-годишния Георги Карастан, все още със здрав ум и добре пишещ на български език. Неговият род е от с. Чумлекьой. По дъщеря си той ми беше изпратил подарък – една малка картина, рисувана от него още през 1945 г. Радвам се, че от различни семейства получих три колекции писма, изпратени от техни роднини в Бесарабия, които съдържат много интересна информация.

  Друго важно събитие от програмата в Сао Пауло бе 22-то издание на Празника на заселниците, който се провежда през месец юни. По традиция домакин на това грандиозно по своя мащаб събитие е Музеят на имиграцията, всъщност бившият пансион, приютявал хора, дошли от цял свят. Опашката пред кулинарния павилион на България, представен от бесарабските българи, не спираше, всички искаха да опитат сармичките, баниците със сирене, тиква, приготвени от Лидия Ганев Яламов, с която си говорихме на български. Освен на празника, още веднъж отидох в музея, любезно посрещнат от домакините от секция „Устна памет“, които ми предоставиха уникалната възможност да посетя архивния фонд, закрит за външни лица. Тъй като срещата беше предварително заявена, те се бяха подготвили и ми дадоха дешифрирани видеозаписите на интервюта с бесарабски българи, направени преди 20 г., като ми предоставиха копия от тях. Посетих още фондация „Памет“ в Сао Каетано ду Сул, сателитен град на Сао Пауло, където са живели и работили във фабриките много бесарабски българи.

  Авторът Жорже Косиков заедно с Розали Стоянов, която практически всеки ден се грижеше за нас, организираха за малката ни група много вълнуващо пътуване до остров Аншиета, на 10 км от крайбрежния град Убатуба, където през 1926 г. властите изолират 2000 бесарабски българи и гагаузи от пансиона в Сао Пауло. Те се вдигат на бунт, когато разбират, че обещанията да получат земя и нормални условия на живот няма да бъдат изпълнени. За няколко месеца на острова от глад и болести умират 151 души, от които само седем възрастни. Посетихме гробището, където Ж. Косиков и негови съмишленици възстановяват скромен паметник в тяхна памет. В административната сграда на острова е отредено място, където върху банер са изписани имената на всички жертви. Пред този списък и на самото гробище изказах искрената си благодарност за полаганите усилия паметта на нашите сънародници да не бъде забравяна.

  Искам да съобщя за още едно дело на неуморния радетел на българския дух в Бразилия Жорже Косиков. По негово предложение в календара на официалните събития в окръг Убатуба 18 април се чества като Ден на бесарабските българи и гагаузи – в памет на жертвите, намерили смъртта си на остров Аншиета. Интересни срещи имах и в Рио де Жанейро, преди всичко с Мигел Косиков, брат на Жорже Косиков, голям общественик и предприемач. По негова любезна покана гостувахме няколко дни в дома му – автентично запазена къща, обитавана навремето от богат плантатор. Мишо, както искаше да го наричаме, е един доста преуспял българин. Навремето той основава университет в гр. Браганса, щата Сао Пауло, с мисълта да даде възможност на децата на своите земляци да се учат и получат висше образование. Именно от него добих широка представа за мястото на бесарабските българи в различни сфери на бразилското общество. За съжаление следващите поколения – родените вече бразилци с бесарабски корен, губят родния си език, но проявяват желание да научат колкото се може повече за българското си потекло. Много от тях търсят корените си в Молдова и Украйна. Уви, неотдавна Мигел Косиков почина на 88 г.

   Още веднъж искам да отбележа, че този труд на Ж. Косиков, представен на български език, както и предишният, ще има важно значение за по-нататъшното и по-задълбочено проучване съдбата на бесарабските преселници в Латинска Америка, както и за изследване на населените места в Бесарабия, откъдето тръгват нашите сънародници. Затова най-искрено благодаря на автора Жорже Косиков за неговия патриотичен подвиг – той посвещава 15 години от живота си на своите книги, воден от желанието да документира историята на бесарабските българи и гагаузи в Бразилия. Тяхната съдба той превръща в своя кауза, която продължава да отстоява.

  Сложен път измина подготовката и издаването на този труд на български език. Принос в това отношение има преводачката Мая Даскалова, която вложи много енергия и знания, организираност и взискателност в работата. Признателност и благодарност също така на Константин Червенков и на Петър Червенков – спонсори на превода, които дадоха своята подкрепа и при издаването на този труд. Той е доста обемист, затова искам да отбележа и финансирането, което получихме от програмата „Помощ за книгата“ на Министерството на културата.

  Вторият том от трилогията на Жорже Косиков за бесарабските българи и гагаузи в Бразилия и Уругвай е за всички, които се интересуват от сънародниците си по света. Огромното желание на Жорже Косиков бе да види своите книги в превод на български език, „за да научат нашите сънародници за нас“. Надявам се, че настоящият труд ще даде импулс за нови разработки и следващи проучвания. Интерес и желание има и от двете страни.

Бележки: 

[1] Cocicov J. Imigração no Brazil: Búlgaros e gagaúzos bessarabianos. Ribeirão Preto, 2005; Imigração no Brasil: Búlgaros e Gagaúzos Bessarabianos („Romenos“) Brasil/Uruguai, Ribeirão Preto, 2007; Imigrantes Bessarabianos: Búlgaros e gagaúzos „Romenos“ – Bessarabia (Moldavia) – Brasil – Uruguay. 1926–2015. Ubatuba, 2015.

[2] Косиков Ж. Имиграцията в Бразилия: Бесарабски българи и гагаузи. ПРевод от португалски Мая Даскалова. София, 2014.

[3] Думиника Ив. Наши болгары и гагаузы в Бразилии (рецензия на книгу: Косиков Ж. Имиграцията в Бразилия: Бесарабски българи и гагаузи. София: ДАБЧ, 2014. 320 с.) // Свет Тараклия, 2014. 2014, 4 декабря; Водинчар Е. Причина и мотивация переселения болгар Бессарабии в Бразилию в 20-е гг. ХХ века в памяти их соплеменников // Rеvista de Etnologie si Culturologie. Vol. XVII. Chișinău, 2015, c. 96-101 и др

[4] Червенков Н., Думиника Ив. Тараклии – 200 лет. Т. I (1813–1940). Кишинев, 2013, с. 288-303.

[5]  Грек И. Гюлмян–Дюльмен–Яровое: очерки истории болгарского села в Бессарабии. Кишинев, 2006, с. 113-116.

[6] Вж.: Червенков Н. При сънародниците ни в Бразилия. – В: Българите в чужбина. Част 2. София, 2017, с. 161-167.

Научен консултант на превода:  

 д.и.н. Николай ЧЕРВЕНКОВ

 Кишинев – София.

 Септември, 2021 г.