МОЯТ УЧИТЕЛ: БЪЛГАРИСТЪТ КОНСТАНТИН ПОГЛУБКО
Николай ЧЕРВЕНКОВ,
доктор на историческите науки (НДБ в РМ)
Случих на добри учители в моя живот. Една народна мъдрост гласи: „Почитай своя учител, както своя родител. Родителите са ти дали живота, а учителите дават знания, които ще ти помогнат да живееш достойно на този свят.” За мене такъв учител беше известният българист Константин Александрович Поглубко. Именно той откри за мене хоризонтите за творчеството в науката история и в живота. Затова аз имам щастлива професионална съдба.
Константин Поглубко беше един от тези, които продължиха и развиха българските традиции в Молдова в изучаването на взаимоотношенията на българите с руския, молдовския и украинския народ; на историята на българските заселници през XIX век в Бесарабия. Неговите изследвания и днес представляват научна ценност и широко се използват от историците, краеведите, журналистите и от други специалисти в Молдова, Русия, Украйна и България.
През май 2021 г. се навършват 85 години от рождението на Поглубко. Той е роден на 17 май 1936 г. в град Констанца, Румъния. Родителите му са от Бесарабия – баща му е от село Нова Ивановка, днес в Арциски район, Одеска област. След освобождението от румънска власт, в края на 1940 г. семейството се заселва в родното село на бащата. Тук преминават детските и училищните години на Константин Поглубко. Именно тогава той развива такива черти на характера си като упоритост, целеустременост, задълбоченост.
В 1957 г. бъдещият учен постъпва в историческия факултет на Одеския държавен университет „И. Мечников”. Още в първи курс проявява интерес към научните изследвания. Съкурсниците и преподавателите му са уверени, че Поглубко ще се занимава с наука и ще постигне много, ако запише аспирантура. В студентските години публикува няколко интересни материала за античността. Но неочаквано за всички в четвърти курс, след раждането на сина му, по финансови причини той преминава в задочна форма на обучение и започва работа като учител.
Аз бях в седми клас, когато в нашето училище дойдоха новите учители историци – Анжела Николаевна и Константин Александрович Поглубко. По история ни преподаваше Анжела Николаевна. Чрез нея се запознах с Константин Александрович. Те ме канеха на гости в своята квартира недалече от училището. Ние с Поглубко много се сближихме. По негово предложение аз станах старостта на историческия кръжок. Също така по негова инициатива и под негово ръководство беше създаден селски музей с интересна етнографска и архивна колекция. Младият педагог вложи много сили и знания в подготовката и организацията на честванията по случай 150-годишнината на селото. По предложение на своя учител аз бях включен в организационния комитет и участвах в подготовка на юбилея на селото. Празникът в Чийшия, душата на който беше К. Поглубко, стана пример за съседните български села, които едно след друго започнаха да организират подобни тържества. Заедно с това К. Поглубко започна да събира материали за историята на края, по-точно за село Чийшия и за своето родно село. Нашият кръжок активно се включи в тази дейност. Особено интересна и важна за нас беше работата по записване на спомени на жителите на селото. Бяха записани около сто. Именно тогава започнах да научавам нещо за България, за нейните дейци. Когато бях в осми клас, през зимата Поглубко ме изпрати в съседното село Задунаевка, където се създаваше местен музей, а в него бе подреден кът за пребиваването на Христо Ботев в селото. През лятото аз и моят съученик Андрей Червенков, бъдещ художник, бяхме поканени от нашия учител на едно пътуване до Одеса с цел събиране на материали. За пръв път аз посещавах известните книгохранилища – градската и университетската библиотека. До ден-днешен чувствам оня трепет, когато за пръв път се докоснах до трудовете на А. Скалковски и др. Именно тогава Поглубко ме запозна с един от най-важните представители на Одеската историческа школа – Вадим Сергеевич Алексеев-Попов. По-късно, когато бях студент в Одеския университет, именно той стана научен ръководител на моята дипломна работа.
В 1962 г. Поглубко завършва с отличие задочно Одеския университет. В неговите интереси и предпочитания научната работа взима превес над преподавателската. Поглубко е приет за научен сътрудник в Института по история към Академията на науките в Молдова. Обаче ние не прекъснахме нашите контакти. Практически той остана научен ръководител на нашето ученическо историческо общество. Под неговото ръководство учениците участваха в археологически експедиции, които се провеждаха в околните села. Във връзка с това, че К. Поглубко беше включен в написването на очерци за историята на селата и градовете на Одеска област, той често посещаваше нашето село с цел да продължи събирането на материали за историята му. Включиха активно и мене в тази работа. Любопитно е, че в първия вариант на очерка, представен от редакторите в Одеса, моята фамилия беше включена като съавтор. Това аз видях в материалите, запазени в Държавния архив на Одеска област. Обаче при последния етап на излизането на очерка от печат фамилията ми беше снета от редакцията.
В Кишинев К. Поглубко много успешно се занимава с научна дейност. Една след друга следват командировките в Москва, Ленинград, Киев, Одеса и в други градове на страната. Първото му запознанство с родината на предците му България става в 1968 г., където той активно работи в архивите и в библиотеките, среща се с българските си колеги. От 1965 до 1969 г. е задочен аспирант в Института за славянски и балкански изследвания към АН на СССР. На 4 март 1970 г. защитава кандидатска дисертация. Две години по-късно тя е публикувана със заглавие „Очерци по история на българо-руските революционни отношения – 1860–1870 г.” Една след друга следват книги, в които се разглеждат многостранните отношения на Русия и Молдова с България, сред които „Из историята на българо-руските културни връзки през 40-те – 70-те години на XIX век” („Българи в учебните заведения на Одеса, Киев, Кишинев”), монография на руски и български език с очерци за руските и украинските обществени дейци.
С книгата си „Христо Ботев в Русия” кишиневският изследовател дава своя принос в отбелязването на 100-годишнината от подвига на Ботев. Публикува много статии за Ботев в периодичния печат. По повод 100 години от Освобождението на България от османско иго е публикувана неговата научно-популярна книга „Пролетта на Освобождението”.
Когато през 1967 г. аз станах студент в Историческия факултет на Одеския държавен университет, контактите ми с Константин Поглубко продължиха. Често посещавах Кишинев и отсядах при своя учител. От него узнавах за проблемите в Института по история, за развитието на историческата наука в Кишинев. Още в първи курс у мене се породи желанието да работя в този институт. Успях да се запозная с много негови сътрудници. Посещавах архива и библиотеката в Кишинев. Именно тук събрах някои материали за моята дипломна работа: „Участие на бесарабските българи в българското националноосвободително движение”. Още като студент посетих Киприяновския манастир, който в продължение на 200 години е подчинен на българския Зографски манастир в Света гора на Атон. Често донасях литература от Одеса. По настояване на Поглубко на заседание на Отдела по история на европейските страни през март 1972 г. бе изслушано моето съобщение за намеренията ми да се занимавам с българистика. Бе одобрен интересът ми към конкретна тематика, свързана с дипломната ми работа, отбелязана с второ място на всеукраинския студентски конкурс. Обаче при постъпването ми на работа в института се оказа, че предложената от мене тема вече е заета. Тогава именно К. Поглубко ми предложи тема за организационното формиране на българското националноосвободително движение.
Константин Поглубко направи много за създаване на група от учени (Иван Забунов, Лилия Степанова, Сава Новаков, Иван Грек, Николай Червенков), изучаващи различни области от българската история и култура. За повечето от тях той е учител и наставник. Ученият поддържаше тесни връзки с краеведите от българските поселения като например с Георги Апостолов от Задунаевка, Петър Кайряк от Тараклия, Христофор Кискин от Нова Ивановка, Иван Кискин от Киев, Михаил Кайряк от Тараклия и др. По инициатива и с помощта на Поглубко в Кишинев се установяват поетите Нико Стоянов, негов земляк, Михаил Бъчваров, негов ученик от Чийшия. Ученият беше в продължителни творчески връзки с музиковедите Петър и Степан Стоянови, с поета Петър Бурлак-Вълканов, с художника и поет Димитър Пейчев. Тези творци са му посвещавали свои произведения. Със своето обаяние и умение да общува, с уважителното си отношение и магнетизъм на личността Поглубко бе привлякъл около себе си различни хора както по възраст, така и по статут и манталитет. С всички намираше общ език и интересни теми за разговор.
Константин Поглубко много обичаше да посещава България и не само за работа в архивите и библиотеките, а и за запознаване с културните и природните забележителности на страната. Неслучайно сборникът, посветен на него, е озаглавен с епиграф от писмата му „България в моето сърце…” За пръв път аз видях България през неговите очи в 1973 г. по време на организираното от него двуседмично пътуване из България. Там той много общуваше на професионални теми и водеше интересни дискусии с българските колеги. С много от тях аз продължавам да сътруднича и до днес. Някои от книгите на Поглубко са преведени в България. Благодарение на сътрудничеството му с българските журналисти стотици негови статии и интервюта са излезли в българските периодични издания. За своята активна дейност и за големия принос в българистиката К. Поглубко, съвсем закономерно, е награден от българското правителство с орден „Кирил и Методий”. Ученият много се гордееше с това отличие. Предполагам, че той би бил горд и с това, че негов ученик в мое лице също е отличен с този орден. Тази награда, както и много други, преди всичко аз дължа на моя учител Константин Александров, който от ученическите ми години та до получените от мене научни степени, до административните и академични длъжности, които заемах, беше неизменен и верен мой наставник. Завинаги ще остане мой научен кумир. Аз живея с неговите идеи и постъпки, с неговата мяра за учен и човек.
Ученият напусна този свят в разцвета на силите си, скоропостижно на 9 май 1983 г., осем дни преди 47-я си рожден ден. Остави повече от 130 ценни изследвания, в това число 13 книги, свързани с миналото на българите в Бесарабия. Писал е за връзките между България и Молдова, Русия и Украйна. Остави много неосъществени идеи. Искаше да напише биографична книга за Христо Ботев, да продължи работата за участието на бесарабските българи в общественото движение в Бесарабия и в България; да отбележи паметните места в Молдова, свързани с българската култура и история; да проследи връзките на великия руски поет Александър Пушкин с българите… Поглубко би се радвал, че в Молдова тези проблеми се изучават, нещо повече, сформирани са академични подразделения – Отдел „Българистика” и обществена организация – Научно дружество на българистите, които успешно се занимават с проблемите на българистиката. В различните населени места се установяват паметници и мемориални плочи в чест на видни български дейци.