КИРИЛКА ДЕМИРЕВА. СТЪПКИ КЪМ КОРЕНА
За поетическата книга на Димитър Пейчев „Стъпки по земята” (2021)
Излезе от печат четвъртата стихосбирка „Стъпки по земята” на Димитър Пейчев – български художник и поет от Кишинев. Книгата е издадена във Великотърновското издателство „ДАР-РХ”, а неин редактор е проф. Димитър Михайлов.
Димитър Пейчев е роден през 1943 г. в буджашкото българско село Бургуджи ( сега Виноградовка), Одеска област, Украйна. Потомък e на преселници от Сливенско, България. Професионално и творчески той е свързан с живописта. Пише поезия отдавна, но сравнително късно, за кратко време, издава три книги: „Завръщане” (2004), „И светят спомените” (2005), „Питайте вятъра” (2011). С тях Пейчев вписва името си сред онези българи от Бесарабия и Таврия, които през последните 40 години създават литературно творчество на родния си език, при това на книжовен български език.
Димитър Пейчев тръгва по свой път в поезията, със свое особено светоусещане. В същото време той е изцяло в поетическата традиция на бесарабската българска поезия с темата род, родина и прародина. Тя е доминираща и в новата му книга „Стъпки по земята”. Тук, както и в предходните книги, основният лирически разказ е споменът, скрепен от детайлите на ценностните модели на бесарабската българска общност. Споменът е памет, а „изваденото” от нея и положено в поетическото слово очертава смислови полета, в които редом съжителстват старината, някогашното и днешното. Неизбежен е сблъсъкът между тях, от който обикновено оцелява старинният образ, неговата патриархална простота. В стиховете оживяват познати образи от салкъмения двор – обиталище на голям род. Майката, бащата, дядото, бабата, „лелите млади”,”говор кънтящ напевен”, дълги маси,/и мириси в степта проточени”– всички те – не възкресени, а живи във фотографската памет на художника. Поетът и живописецът се срещат пред пъстротата на един пластично изобразен свят.
Един от лирическите мотиви, подсказан от бесарабската сага, е този за вината на дедите. Лирическият аз на Д. Пейчев я изживява посвоему. Вината, може би, е на старите хора, „скрити татък край село”. И в безмълвието си онова място на вечността ги сочи като ”свидетели на позора (ни)”; „бели душици” от храма изпъдени, „зорлен отхвърлили връзките с Бога”. Остава да виси въпросът: „Чий е грехът?” Стихотворението „Няма ги, няма ги старите хора”, от което са горните цитати, е поетически знак на бесарабската българска голгота. Единствено поетическото слово връща сенките от вечността, раздвижва тегобите им, превръща ги в пареща болка на потомъка. Мотивът за вината е пейчевски, вграден не в еднолинейното време, а в универсума на човешкото живеене.
И все пак устоите на живеенето на бесарабските българи са тук, в тази „степ сънувана”, убеждава ни поетът. И хвърля пред погледа „широкия килим на лозето пространно”, „силуети слънчеви на селяните здрави/ с туй тихо бъбрене пред бъчвите изправени”. Образност типично бесарабска българска. Родена от спомена за корена и връщаща обратно към него.
О, степ сънувана, от времето отнесена,
каква ще си отблизо, дали ще те позная?
Кънтиш във мен до днес като старинна песен
със нотите високи, проточени към края…
Или парещият спомен за родното село:
Де съм, Божичко, пак ли съм тука?
Хич не ходя към селото родно.
Там във златни лъчи са дедите ми –
със конете ни там, край гераните.
Във носиите стари са бабите,
пеят, пеят, а моята майка
все ме чака на прага изправена –
от години от мъка издялана.
Докато световете на спомена за родния Буджак са толкова зрими и плътни, Прародината е преди всичко чувство – болка и копнеж: „Аз тебе търсих, изгубена Българийо,/ с очите на отишлите се вглеждах.”
И в „Стъпки по земята” Димитър Пейчев остава верен на обичта си към родния български език. В този език той се чувства омиротворен и възроден:
Слушам ти говора тайнствен и бодър,
слушам учуден и литвам отново
ту към златистите ниви безкрайни,
ту към Балкана със гребени бели.
Не мога да не отбележа едно по-особено стихотворение от книгата „Стъпки по земята”. По-особено не защото е посветено на съпругата на поета Тамара Греку, не и защото от него тръгва заглавието на книгата, а защото в стиховете е вплетен всеобхватният образ на твореца. Поетът е намерил ключа да види себе си като творец редом до великия Рембранд. И не, разбира се, като мощ на таланта, а като сила на духа „да хванеш на живота ядката”. Всеки от двамата, в своята точка от необятната земна шир, е олицетворение на такъв дух. Затова вярваме на поета, когато ни убеждава, че:
Рембранд е идвал в Бургуджи,
със четката широка във ръката
скицирал баба ми с къделята бухлата,
баща ми го е черпил с чаша вино,
а майка ми – поднесла топла пита.
Забързан бил и дядо – коня му е впрегнал…
В поетическата книга „Стъпки по земята” е на живота ядката, открита и уловена по пейчевски.