ИЗ ИСТОРИЯ НА ПРЕСЕЛЕНИЕТО НА БЪЛГАРИТЕ В БЕСАРАБИЯ: ИСТОРИЧЕСКИ КОНТЕКСТ И СОЦИОКУЛТУРНИ ПОСЛЕДИЦИ

Максим Петров ПОПОВ

Преселението на задунайските българи в Бесарабия представлява значима част от историята на нашия регион, осветлявайки сложността на социалните, културни и политически процеси от началото на XIX век. Това събитие, започнало след края на Наполеоновите войни и последвалото преразпределение на територии, довело до миграцията на хиляди български семейства от долния Дунав в южната част на Бесарабия, тогава част от Руската империя. Техният принос не само променил етническия състав на региона, но и оказал дълготрайно въздействие върху икономиката, културния живот и социалната структура на Бесарабия.

Преселението на задунайските българи в Бесарабия представлява важна глава в историята на Молдова, отразяваща сложни социокултурни и политически процеси от времето. От началото на XIX век стотици български семейства намерили ново жилище на юг от Бесарабия. Тяхното преселение не само променило етническия състав на региона, но и оказало значително влияние върху икономиката и културния живот на Бесарабия.

Българският народ има над 13 века история, богата на значими събития и динамични процеси. Тази дълга и разнообразна историческа траектория включва епохи на културна и политическа слава, периоди на трагично духовно и политическо падение, както и важни етапи на етническа мобилизация. Българската нация е оставила неизмерим отпечатък в православната духовност и световната култура, показвайки изключителна устойчивост и сила през вековете на османско владичество. Въпреки суровите изпитания, българите демонстрирали чудеса на етническо оцеляване и възраждане, съхранявайки и развивайки своето уникално наследство и идентичност.

През XIV век България паднала под османско иго, което продължило пет века и оставило траен отпечатък върху историята на народа. В този тежък период българите били лишени от основни права и задължени да плащат около 80 различни вида данъци, налагани от местната и централната власт. Един от най-страшните аспекти на османското управление бил системата на кръвния дан – практиката, при която османците насилствено вземали християнски деца, които били обучавани и превръщани в яничари, съвсем чужди на собствената си културна и религиозна идентичност.

Османското иго оказало дълбоко и многослойно влияние върху живота на българските общности. Този исторически период се отличавал с жестоко потисничество, икономическа експлоатация и социално неравенство, което подлагало на тежки изпитания духа и волята на българския народ. Българите страдали от систематично насилие, лишения и съществени ограничения на своите права, които подкопавали основите на техния социален и културен живот. Въпреки всички трудности и унижения, българите запазили своята идентичност и културни традиции, което ставало възможно чрез изключителна устойчивост и солидарност сред тях.

През XVI-XVIII век кризата в Османската империя допълнително утежнила положението на българите. Грабежите и насилието станали част от ежедневието на народа. Ситуацията се влошила и вследствие на руско-турските войни, които внесли още повече нестабилност и страдания в региона.

През май 1812 година, съгласно Бухаресткия мирен договор, територията между реките Прут и Днестър била освободена от османското господство и включена в състава на Руската империя. Тази историческа промяна донесла освобождение за населението на региона от вековното османско робство и предоставила нови възможности за политическо, икономическо и културно развитие.

След 1812 година започва грандиозно преселение на български бежанци, предизвикано от дълбокото социално и политическо разстройство в Османската империя. Непрестанните грабежи, насилие и религиозен гнет, наложени от османските власти, принудили българите да се изправят пред избора да напуснат родните си земи. Османското нашествие довело до опустошителни последици, които били съпътствани от икономическа експлоатация и систематично преследване на християнското население.

С настъпването на въоръжените въстания срещу султанските власти, потокът от бежанци се увеличил значително. Местните жители, които избрали да останат, били заплашвани с жестоки наказания и репресии, а тези, които оказвали подкрепа на руските войски, също били подложени на сериозен риск. Напускането на родината, макар и опит за избягване на сигурна гибел, било съпроводено с дълбока болка и тъга, и представлявало тежко изпитание за българите, принудени да се разделят със своята родна земя.

Общественик и революционер Иван Селимински (1838-1895), който е бил съвременник на тези драматични събития, предоставя дълбок и емоционален анализ на прощаването на сливенските бежанци от родния край. В своята хроника той описва сцената на напускане със значителна емоционална интензивност и историческа дълбочина: „Дълбоко развълнувани и натоварени с голямо количество багаж, хората напускали домовете си. Те за последен път стъпвали на земята, която е била обект на техните молитви, радости и обредни практики, където са се извършвали сватби и кръщенета. Също така, те направили последна обиколка на гробището, където са погребани техните предци, родители, деца, роднини и приятели. На тези места проливали сълзи за последен път, като демонстрирали дълбоката си връзка с родната земя“ [1, с.67]. Описаната сцена подчертава не само тежестта на физическото изселване, но и дълбокото емоционално и духовно свързване на индивидите с техните предишни домове и родни места.

Този контекст предоставя важна перспектива за разбирането на емоционалната и културна тежест на преселението, което българските бежанци преживели, както и тяхната дълбока връзка с родината, от която били принудени да се разделят.

Многобройни българи, напускащи родината си, се надявали, че преселението е временно и изразявали стремеж за бързо завръщане в своите домове. Обаче, историческите обстоятелства се оказали неблагоприятни и променили техните планове. Българските преселници търсели убежище в територии от Молдова, включително в Бесарабия, район, където османското господство било по-малко насилствено в сравнение с предишните им територии.

В новата среда, преселниците се заселваха в райони, населени от молдовци, руснаци и украинци. Въпреки разнообразието в етническия състав на тези области, местните общности проявяваха значителна степен на мирно съжителство и съгласие. Тази интеграция и сътрудничество между различните етнически групи бяха от особено значение за успешната адаптация на българските преселници и за формирането на нова социална структура в региона.

Голямото преселение на българите било свързано с войната от 1806-1812 година. Тогава в Бесарабия, където вече живеели 8 500 българи, пристигат още 11 000 души [2, с.22]. След заселването си в Бесарабия, българските преселници започват да възприемат Русия не само като страна на тяхното ново местоживеене, но и като втора родина. Руското командване и администрация, в контекста на стратегическите и политическите цели на империята, показвали положително отношение към миграцията на българите.

Този процес на преселение бил насочен към постигането на няколко ключови цели. От стратегическа гледна точка, заселването на плодородните земи в южна Бесарабия и тяхното благоустрояване било част от усилията на Руската империя да укрепи своето влияние в региона. Икономически, този процес трябвало да донесе значителни приходи за държавната хазна чрез увеличаване на производството на селскостопански стоки. Освен това, с цел да се осигури необходимата поддръжка за армията, заселването имало за задача да предостави храни и фураж в случай на бъдещи военни конфликти, особено с Османската империя.

Създаването на благоприятни условия за заселниците от Долния Дунав в Бесарабия имало потенциала да увеличи симпатиите на християнските поданици на султана към Руската империя. Правителствените мерки, насочени към уреждане на преселниците от България, обективно допринесли за подобряване на техните условия на живот. Чрез осигуряване на подкрепа и създаване на условия за интеграция, Руската империя успяла не само да укрепи своето влияние в региона, но и да засили лоялността на местното християнско население.

На 1 септември 1807 година е публикуван указът „Привилегиите, дарувани от държавния император на пристигащите в Русия за заселване българи“, от който следва:

Руското правителство предоставя на българските заселници специална закрила, осигурявайки им достъп до всички предимства, привилегии и защита, които предоставят законите на империята.

От заселниците се изисква да се занимават предимно с подобряване на земеделието, отглеждане на плодови градини, лозови насаждения и особено на копринени дървета, ако имат възможност, както и да извършват всичко, което е присъщо на добър земеделец и нов поселенец, закрилян от монарха.

Като помощ за устройството им се предоставят следните предимства:

  • Освобождаване от всички данъци и земски задължения за срок от 10 години от момента на пристигане в Русия (по-късно този срок е съкратен до 3 години);
  • Назначава се на всяко пълно семейство вечно и наследствено владение на 60 десетини земя;
  • Освен това, на всички общо — отпускане на средства за издръжка на нуждаещите се от храна, от деня на пристигане в Русия по 5 копейки на човек на ден, до първата жътва или реколта от хляб;
  • Новите поселенци, както и техните наследници, са освобождавани веднъж завинаги от рекрутски набор, както и от предоставяне на военни квартири, с изключение на неочаквани случаи по време на преминаване на войски през българските села, и то само за най-кратко време, например: за нощувка или почивка.

На българите се предоставя правото да строят църкви в съответствие с тяхната религия, да осъществяват камбанен звън, да имат свои свещеници и да ползват пълна свобода на вероизповеданието.

На нуждаещите се семейства от Казната се отпускат заеми за 10 години в размер на 270 рубли, а на други, в зависимост от имуществото им, — необходимата сума за първоначално устрояване.

След изтичането на 10-годишния срок на облекчение от пристигането в Русия, се назначават още 10 години за връщане на средствата, които са получени от Казната на заем.

През последващите години пристигащите заселници от Долния Дунав бяха принудени да водят упорита борба срещу произвола на местните власти и стремежите на бесарабските земевладелци да ги поробят. Те също така се бореха за реализацията на обещаните от царското правителство права и привилегии.

Тази борба намери разбиране и подкрепа сред молдовското население, което запази паметта си за османските грабежи и насилия в Бесарабия.

Руски революционер (декабрист) Алексей Петрович Юшневски (1786-1844), активно се включил в защитата на правата и привилегиите на българските заселници, като по този начин направил съществен принос за развитието на приятелските отношения между Русия и България.

Борбата на заселниците, подкрепена от прогресивния представител на руската администрация — генерал от пехотата Иван Никитич Инзов (1768-1845), завършила с издаването на правителствения указ от 29 декември 1819 година, който предоставил на българите статут на чуждестранни колонисти. Този документ защитил българските преселници от посегателствата на земевладелците и създал благоприятни условия за устройството им на новите места. Преселниците били надарени със земя, освободени за няколко години от данъци и получили редица други привилегии.

Втората вълна на масово преселение от България настъпила по време на следващата руско-турска война от 1828-1829 година. Към пролетта на 1828 година отношенията между Турция и Русия се усложнили до такава степен, че на 14 (26) април Николай I подписал манифест за обявяване на война на Османската империя.

По време на военната кампания било предвидено широко участие на българското население. В борбата с турците на българите била отредена подчинена роля. В традиционното обръщение на генерал-фелдмаршал Пьотър Витгенщайн (1768-1843) към българското население се подчертавало, че те трябва да останат на родните си места и да оказват помощ с храни, фураж и други ресурси.

Въпреки сложното положение, българите от самото начало на войната се борели срещу турските власти, стремейки се да ги свалят и да ги изгонят от населените места в България, където турското и мюсюлманското влияние доминирали в политическия и социалния план.

Най-тежко било положението на българите, които останали на територията, контролирана от турската армия. Лятото на 1828 година се водели ожесточени битки, при които турското командване прилагало тактиката „изгорена земя“. Турските власти конфискували храни от местното население, а когато то напуснало земите си, турците изгонвали всички жители от домовете им. Къщите (включително българските) били изгорени и разрушени, за да не позволят на руснаците да осквернят мюсюлманските жилища. Българите били принудени да напуснат местата си на обитаване.

Войната доведе до нови реалности в Югоизточна Европа и завърши с победа на руските войски. Русия водеше войната, обявявайки, че действията ѝ са диктувани от стремежа да защити християнското население в Османската империя. Населението вярваше в освободителната мисия на Русия и смяташе за свой дълг да оказва помощ на руските войски. Както и в предишните войни, българите активно участваха в бойните действия срещу Портата. Руските войски получаваха помощ с храни, фураж, транспортни средства и организация на болници. В боевете участваха формирования на български доброволци, като особено се отличиха отрядите на българина Георги Мамарчев. Тъй като българските земи бяха част от Османската империя, българското население се стремеше към освобождение, което можеше да стане само с помощта на Русия. Именно затова българите започнали да формират военни отряди, които се сражавали в редиците на руската армия.

Според различни сведения броят на българите, участвали в руско-турската война, варира между 5 000 и 25 000 души. Най-много доброволци се записали от населено място Сливен. Те образували военни отряди, които изпълнявали ролята на авангард на настъпващата към Адрианопол армия на г енерал-фелдмаршал Иван Дибич (1785-1831). Още преди руските войски да навлязат в Северна България, към тях се присъединил войводата Генчо Къргов от Хайното (до 1906 година – Кулопчии, а в момента град Гурково в Старозагорска област, Република България). Първоначалният отряд на войводата Генчо Къргов постоянно нараствал и от 60 души се увеличил до 120 души, основно за сметка на жителите от Твърдица, Хайното и други близки населени места.

„Руснаците се отнасяха добре с нас…, хранеха ни досита“, спомня си войводата Генчо Къргов за времето на пребиваването на неговия отряд в състава на руската армия.

Адрианополският мирен договор от 1829 година, сключен между Османската и Руската империя, завърши руско-турската война от 1828-1829 година. В договора, по-специално в неговата 13-та част, се предвижда амнистия за лицата, които са подкрепяли Русия по време на военните действия. Въпреки това, населението на Източна и Югоизточна България, в районите, където са се водили въоръжени действия и където подкрепата за руските войски е била по-активна, останало притеснено от възможността за репресии и жестокости.

Разтревоженото население се готвело да се оттегли заедно с руските войски, като възможността за изселване била предвидена в договора, предоставяща на всички желаещи в рамките на осемнадесет месеца да продадат имуществото си и да се подготвят за изселване. Това право било използвано предимно от тези, които са участвали във войната на страната на Русия и които след оттеглянето на руските войски били изправени пред опасността от отмъщение от турските власти.

В резултат на преселението по време на руско-турската война от 1828-1829 г. и след нейното завършване, в селата на Буджак се установили около 25 000 нови поселенци, а около 1 000 се записали в различни градове на Бесарабия. [5, с.21-22]. В цялата Бесарабия българите и гагаузите съставлявали около 10% от населението. По този начин, на голяма част от южната територия на Бесарабия, която била обезлюдена след напускането на ногайските татари, в началото на XIX век се заселили компактни групи българи, предимно от България. Те формирали основното население на 83 бесарабски села. Административно-културният център на задунайските преселници в южната част на Бесарабия става град Болград.

Българите в Бесарабия преминават труден път. Техните жилища са разположени в южната част на Бесарабия, в така наречената територия Буджак. [6, с.318].

Заселването на българи в тези територии оказало благоприятно въздействие върху икономическото развитие на региона. Те започнали да обработват неизползваните държавни земи на юг от Бесарабия, където бързо се развили земеделието, производството на зеленчуци и животновъдството. Със своя труд и усилия, „степите на Бесарабия, които преди били диви, започнали накрая да предизвикват плодородието на голяма част от земите в този район“.

Разглежданият регион по-често се нарича Буджак, а не Бесарабия. Буджак бил един от регионите, където преминавал процесът на формиране на българската народност. [7, с.13].  Примечание на автора: Важно е да се отбележи, че Буджак и Бесарабия не са напълно идентични територии. Буджак е конкретен регион, разположен в южната част на Молдова и североизточната част на Украйна, обхващащ области около река Дунав. В същото време Бесарабия е по-широк географски и исторически регион, включващ територии между реките Прут и Днестър, и по-късно част от територията на днешната Република Молдова и Одеска област в Украйна. В контекста на историческите процеси и миграцията на българите през XIX век, Буджак представлява значима част от Бесарабия и играе ключова роля в разбирането на заселването и културната интеграция на българските преселници в този регион.

Българските преселници, които се установили в Буджак и други части на Бесарабия, внесли значителен принос за икономическото развитие на този регион. Те не само че преодолели предизвикателствата на новата среда, но и обогатили крайния регион със своите трудови умения и агрономически знания. Култивирането на нови култури, особено на зеленчукови и плодови насаждения, довело до значително нарастване на селскостопанската продукция. Възприемайки нови техники и адаптирайки традиционните си методи към условията на Буджак, българските земеделци успели да създадат плодородни градини и насаждения.

Техните продукти, включително разнообразни видове зеленчуци и плодове, станали основен източник на храна за населението на почти всички големи градове на юг от Русия. Качествените реколти от българските преселници не само задоволявали нуждите на местния пазар, но и допринасяли за икономическата стабилност и благосъстоянието на региона. Тази агрономическа трансформация, реализирана благодарение на опитните ръце на българските земеделци, била от ключово значение за развитието на селското стопанство в региона и за укрепването на икономическите връзки с централната част на Руската империя.

Руският и украинският историк Аполлон Скальковски (1808-1898), говорейки за българите в Новоруския край, отбелязвал, че те „донесли със себе си подобрено селско стопанство и любов към отглеждането на градини и зеленчукови култури, които тогава бяха почти неизвестни в Очаковската степ“ [8, с.21-22]. Тази оценка отразява историческата и икономическата значимост на българските поселенци, подчертавайки техния принос за развитието на агрономията и икономическата стабилност на териториите, в които те са се установили.

Сред нововъведенията били внесените селскостопански инструменти – борони и плугове, в които могли да се впрегнат две, три или дори шест двойки волове. Също така, широко се използвал по-продуктивният метод на жътва, наречен гармановка, в сравнение с традиционната веригова жътва. Този метод включвал използването на коне, дъски и валяци, което значително увеличавало ефективността на събирането на реколтата.

Преселниците също така се специализирали в отглеждането на полутонкорунни и тонкорунни овце, чието значение на пазара на вълна постоянно нараствало. В развитието на икономическите ресурси на региона, значителна роля играли и дейностите на българските занаятчии, особено сукноделците, които произвеждали стоки за местния пазар. Те, съвместно с малка група български търговци, способствали за напредъка на търговията и икономическите отношения. Благодарение на тяхната предприемчивост, се наблюдавал значителен напредък в утвърдяването на новите производствени методи и икономически практики, които съществено повлияли на икономическата трансформация на региона.

Историята на българските преселници е отличен пример за дълбоките връзки между народите на България и Русия, както и между българите и молдовците. Многобройните български села, създадени на гостоприемната молдовска земя, както и дългогодишното съжителство на молдовците и българите в Буджак, довели до значителни икономически, културни и езикови обмени. Тези обстоятелства създали уникална социална и културна среда, която естествено сближила и обединила народите, укрепвайки техните приятелски отношения.

Изучаването на историята на преселението на българите в Бесарабия ни предоставя ценен поглед върху динамиката на етнокултурните процеси в съвременната Молдова. Преселението не само обогати културното наследство на Бесарабия, но и значително допринесе за икономическото развитие и утвърждаването на нови традиции и обичаи.

В съвременния контекст историята на българските преселници ни напомня за важността на търпимостта, взаимното разбирателство и уважението към културното разнообразие, което е неотменна част от нашето общество. Изучаването на такива исторически случаи ни помага да задълбочим разбирането си за миналото и да изградим мост към бъдещето, където различни културни традиции се сливат в уникален начин на живот и съществуване.

Тези историзми ни отвеждат във времето и ни помагат да осъзнаем какво означава взаимстването и пренасянето на културни елементи от едно общество в друго. Въз основа на това разбиране можем да изградим по-добро бъдеще, където разнообразието е ценност, а уважението и толерантността към различията ни водят до по-силно и интегрирано общество.

Библиография:

  1. Гургуров Д.И. По страниците на миналото и настоящето на село Кортен. Статия в: Тараклия – административно-териториален център на българите в Молдова: (Сборник с материали от научната конференция на 20 ноември 2020 г., посветена на годишнините на Тараклия като административно-териториален център) / Районен съвет Тараклия, Тараклийски държавен университет «Гр. Цамблак»; съставител: Васил Кондов; организационен комитет: Иван Паслар (председател) [и др.]; програмен комитет: Мария Паслар (председател) [и др.]. – Тараклия: Б. и., 2022 (Lexon-Prim). – 416 с.
  2. Кабузан B.M. Народонаселение на Бесарабска област и левобрежните райони на Приднестровието (края на XVIII – първата половина на XIX в.). Кишинев: Штиинца, 1974. – 161 с.
  3. История на Молдова: Документи и материали. Документи за А.П. Юшневски. 1808-1819 г. Т. 2. Кишинев, 1959, С. 99 / [Електронен ресурс]. – Режим на достъп: http://decabristy-online.ru/Yusndok.htm (дата на достъп: 31.03.2024).
  4. Стоянов В. Документи за руско-турската война от 1828 г. / Периодично списание. 1891. №18. – 213 с.
  5. Скальковски А.А. Българските колонии в Бесарабия и Новоруския край: статистически очерк. Одеса: Тип. Т. Неймана и К°, 1848. – [4], 156 с.
  6. Митев П-Е.И, Червенков Н.Н. Бесарабските българи за себе си. София: Издателство «IMIR», 1996. – 318 с.
  7. Грек И.Ф. Българите на Молдова и Украйна: втора половина на XVIII в. – 1995 г.; (Библиогр. указател на литературата) / И.Ф. Грек; Научен редактор Н.Н. Червенков; Библиографски редактор Л.М. Коробко; Академия на науките на Република Молдова, Институт по междуетнически изследвания, Научно дружество на болгаристите РМ – Киев: «SȘB», 2003 (Тип. «Bussines-Elita») – 664 с.
  8. Скальковски А.А. Опит за статистическо описание на Новоруския край. В 2 ч. Ч. 2. Икономическа статистика на Новоруския край. Одеса: Тип. Л. Нитче, 1853. – 552 с.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *