05
сеп.
2020

ПАРОДИИ И ПАРОДИЙНО В ТВОРЧЕСТВОТО НА ГЕОРГИ БАРБАРОВ (към 65-годишнина му)

Кирилка ДЕМИРЕВА

   Творческата биография на Георги Барбаров е богата и разнолика. Журналист по образование, но и по призвание, публицист и есеист, еднакво добре владеещ и българското, и руското, и румънското слово. Но голямата му любов, смея да твърдя, е поезията, отгледана от чувствителната му душа на българин, син на буджашкия Кортен. Нежен лирик с философска нагласа към света, Барбаров създава свой, разпознаваем стил в бесарабската българска поезия.

   Дали гръмливото ни време е пресякло лирическата песен, или тя е преминала в съкровен тайнопис, но от началото на новия век Барбаров пише и публикува серия книги с хайку и епиграми. Вероятно те са по-удобната форма за философстване – логично следствие от натрупания житейски и творчески опит. С годините сетивата са склонни да реагират повече на трайно несъвършеното, дори на уродливото в битността на човека. Кратките поетически форми стават „втора природа” на поета. Неговите барбаризми (удачно наименование) са лакмусът на движещото се време в неравноделните му тактове. „Пиша барбаризми, защото светът е препълнен с магаризми.” – заявява авторът и така обяснява основанията си за новия светоусет – този на отрицателя, но и на прорицателя.

   Сред лириката и хайку поезията сякаш незабелязани от критиката остават пародиите. Те са включени в книгата „Докато има будали” (2005) заедно с епиграми. Но малцина знаят, че още през 2000-та година се появява полуапокрифното издание „Барбаризки”, което съдържа 44 пародии, от които 23 са включени в книгата от 2005 г. Самият автор не е посочил „Барбаризки”-те в издадената през 2018 г. биобиблиография. Книгата, или по-точно книжката от 2000 г., не е оформена библиографски прецизно (албумен вариант на А4, неподвързан), но като издател е посочено българското дружество„Възраждане” в Кишинев. Описаният вид, както и обявеният тираж – 50 бройки, действително правят изданието полуапокрифно, но и библиофилско, бих казала. Независимо от това, че авторът не е намерил за необходимо да огласи изданието от 2000 г., то съществува, достъпно е за читателя, следователно и за анализатора. Значително по-малкият брой на пародиите в следващото издание може да се обясни с прецизния критериален подход на автора както към собствените му творения, така и към обектите на пародийното.

   И двете издания представляват интерес за анализатора от гледна точка както на жанровата специфика, осъществена в индивидуалния почерк, така и като свидетелство за скритите от външно око сили в духовното битие на бесарабската писателска общност, съдбовно избрана да се конституира в условията на духовна и политическа разкрепостеност в края на 20 век. Всяка индивидуалност в тази общност е представена чрез устойчив, разпознаваем поетически модел, който е съзнателно преобърнат в стилистиката на пародията, за да се насочи вниманието към неформалната, човешката същност на твореца.

   Отправна точка към пародиите са творби на бесарабските български поети, предимно на тези, които създават най-същественото от творчеството си през последните две десетилетия на 20 век, но продължават да творят и в началото на настоящия. По-голям брой пародии са създадени по стихове на Петър Бурлак-Вълканов, Нико Стоянов, Михаил Бъчваров и Петър Люленов. Сам авторът в предговора обяснява предпочитанията си така: „1. Творчеството им е по-обемно. 2. С тях по-често съм се напивал. 3. Те са ме ядосвали в по-голяма степен.” Както се вижда хумористичният тон е зададен. Пародиите ще бъдат дружески шаржове, в които авторът им ще балансира умело (или не толкова умело) между ироничното и саркастичното, между дискретно личното и обществено осъдителното. С по една-две пародии са „удостоени” поетите Таня Танасова-Тодорова, Владимир Калоянов, Илия Вълков, Александър Катев, Тодор Стоянов, Анна Малешкова. В книгата „Докато има будали” се появяват пародии по Иван Гайдаржи, Юри Сарсаков, Анна Терзивец-Кострова. Трябва да се отбележи, че създавайки пародиите, Барбаров отговаря на предизвикателството на Петко Люленов, който още в 1988 г. включва в книгата си „Безопасни басни” и пародии. Подходът и на двамата автори към тях принципно е еднакъв.

   Знаково е названието на първата книга на Барбаров – „Барбаризки”. На чуждите творби авторът е „облякъл свои ризки”. С това твърдение той посочва как трябва да се мисли пародийното в творбите. Именно пародийното като похват, тъй като за жанр пародия не може да се говори еднозначно. Независимо от това по-нататък за улеснение ще си служа с това понятие, още повече че авторът е определил творбите си като пародии. Всяка от тях е създадена по предварително промислена схема: цитира се емблематичен за поета стих, след което той е пародиран, като се преобръща емоционално и смислово. Така в пародията се изгражда нов образ на поета на принципа „двуликият Янус”. „Новата ризка” се противопоставя на претенцията в сериозния стих чрез снизяване, преобръщане, травестиране. Преобличането налага друг социален образ на личността, често пъти премествайки горницата в долницата (по Рабле). Като един от пишещите братя, познаващ и творчеството, и личностните прояви на поетите, Барбаров влиза в ролята на „играещото момче”, глуми се с тях, заличавайки границите между видимо и невидимо, двусмислено и недвусмислено. Въвежда читателя в съмнения по отношение на това що е благочестивост и доколко лирическият герой е образ и подобие на скрития зад него реален човек. Още повече, че именно на Барбаров принадлежи „умната мисъл в кратка реч”: „Думите са/ блясъкът/ на лъжата.” Едва ли той би искал тази мисъл да се отнесе към сериозната лирика на приятелите му, но е факт, че в пародиите е показана човешката същност в нейната духовна и житейска комплексност.

   Като автор на пародиите Барбаров влиза в интелектуален диалог със своите събратя по перо, но и със самия себе си. Видно е, че пред него стои въпросът за границите на пародийното. В каква степен свободата на духа е и свобода на речта. В този смисъл не са излишни още някои тези за пародийното у Барбаров. От многообразието на този похват авторът избира онова, чрез което стават най-видими „новите ризки”. Пародират се знакови житейски фактори – качества, нрави, събития – чрез преобръщане на възвишено-романтичния стил на оригиналната творба. Постига се ефектът на смеха чрез разпознаването на поета, поставен в друг контекст, в друга светлина. В обвързването на сериозното и несериозното се постига с лекота (в повечето пародии) комичното. Аз-формата налага другото лирическо аз на поета. Образът му се сдвоява в съпоставката. Така редом се проявяват високо и ниско, вътрешно и външно. Читателят е въвлечен в интелектуална игра и активността му в нея зависи от способността да отличи добронамерения хумор от жигосващия сарказъм, да улови жизнеутвърждаващото мислене на автора на вторичния текст. Защото, казано в духа на Аристотел, хулното, което някои са готови да видят като отношение, е подменено със смешното – акт, който в пародиите не ги прави нравствено несъвместими.

   И все пак авторът се е опитал да предотврати известни свои опасения по отношение на възможни нелицеприятни реакции, поставяйки в началото „Оправдателно слово”. Смисълът му се допълва от автопародията „Самобичуване”. Пародиран е стих, в който лирическият аз е романтично извисена личност, волна птица, надпреварваща се с времето. Такъв е лирическият герой на Барбаров в младостта. Чувството е възвишено.

Когато, време, птица, бях

наравно с тебе аз летях.

И плен не знаех, нито страх,

когато, време, птица, бях.

   В пародията е преобърнатият образ на „човека-птица”, безразличен дори към сладостите на любовта. Героят и жената са духовно и физически отдалечени, макар и редом един до друг. Тя вече не е вдъхновение за мъжа. Вдъхновението е сменило своя адресат – от женските форми към чашата с водка. Волята за надпревара с времето е атрофирала. Иронично-саркастичният рефрен „Когато, Пено, с тебе бях” наслагва полусъстояния на духа и спомени за някогашни страсти. Но лирическият герой не изживява драма. Спасява го самоиронията, философското примирение с времето, на чието течение се е оставил без съпротива. Движението на човека е към уталожените или подменени страсти. Критичният авторски дух отправя стрелите към героя на пародията заради избора на несъпротивление. В това самобичуване е патосът на отрицание, който може да се долови в следващите пародии.

   В известен смисъл автопародията „Самобичуване” изиграва ролята на програмна. Тя легитимира волното и дори фриволното боравене с лириката на поетите, с поставянето им в не особено дискретни житейски ситуации (условни или не).Тя е и отправна точка към някои от доминиращите мотиви в пародиите: поетът и любовта, поетът и виното, поетът и илюзиите, поетът и творческото самочувствие, поетът и… Конфигурацията може да бъде продължена и във всеки конкретен случай се дири човекът в поета. В повечето от пародиите Барбаров подема лексиката на „сериозния” стих (официалната поетова риза) и мисловно я преобръща, за да „ушие” всекиму нова „барбаризка”.

   Творчеството на всички бесарабски поети е благодатна почва за интерпретиране на мотива поетът и любовта. Жената като притегателна сила е огледалният образ на мъжките страсти, на човешките слабости на поетите. Следвайки жената, те попадат ту в баналното след любовното опиянение ,(„Хабер с хайвер” по М. Бъчваров), ту в опасните последствия от посягането към забранения плод („В къра през къра” по Петър Бурлак-Вълканов). Плътската страст надмогва свенливостта. Грехът и възмездието са иронично преобърнати („Адамов срам” по П. Люленов). В „Ти прости” е пародиран стих от Нико Стоянов, в който творческият акт идва дълго след преживения любовен екстаз.

Помня, сякаш на шега

със дъжда те пих.

Ти прости, едвам сега

пиша тоя стих.

   В пародията любовният миг е сведен до банална изневяра. Любовникът, както му е редът, е наказан от рогоносеца: „ Помня, сякаш на шега/ с него аз се сбих… / Ти прости, едвам сега/оздравях за стих.” Реалността разбулва мистерията на любенето, под чиято омая героят остава дълго. Пародията е далече от назиданието. Само лека насмешка над любовната неволя на поета.

   В „Конфуз” (по стих на П. Люленов) любовната „драма” е резултат от конфликта между мъжкото желание да притежава и нежеланието да жертва; между въобразената недостъпност на жената и реалния ѝ образ. Поантата е колкото изненадваща, толкова и логична: „Но тя ме дръпна/ за ръкава/ и каза,/ че безплатно дава.”

   В „Раждане преди зачатие” (по стих на М. Бъчваров) жената-палавница се опитва да въвлече мъжа в любовна игра. Тя иска „прегръдка, целувка, въздишка”, но той е готов „не секс да прави, а книжка.” На пръв поглед духовното е поставено над плътското. Всъщност иронизиран е мъжът, който заменя сладостта на любовта, предлагана му тук и сега, с поетическото творчество, резултатът от което е мираж, както подсказва заглавието.

   Жената в пародиите на Барбаров е многолика: безкористна и всеотдайна или хитра и пресметлива; жертва на мъжката страст или сама оплитаща го в мрежите си; свенлива или жаждаща грях.

   Бохемството е другият мотив, който не убягва от острото перо на Барбаров. Много пътища мамят поета, но „традиционно” те водят към „буджашките селски винени мезета (Нико Стоянов) – в пародията трансформирано в „без вас/ не може/ да живей/ поета.”

   Патетично, отривисто звучи стихът на М. Бъчваров:

Люшка алена зора

свилени пешкири.

Тежка угар аз ора –

ниви и баири.

    В тези органични поетически образи диша селото. Но стихът е и метафора на мъжката сила и увереност в младостта, когато умът и душата поемат в себе си света – необятен, но близък и зрим. В пародията „Празници-делници” с героя е настъпила метаморфоза: „Правят другите бразди,/ а аз вино пия.” Младостта е вече само спомен, бохемски озвучен от един иронично-тъжен въпрос: „После спомних си с тъга/ теб, юнашка младост./ Кой ли пий така сега/ таз чийшийска гадост?”.

   В „Махмурлийски видения” пародираният стих на Петър Бурлак-Вълканов е картина, открадната сякаш от меката буджашка есен:

Из двора бъчви се търкулват –

запарват ги с листа от дъб.

Ширата скоро ще бълбука,

ще се прелее в спомен скъп.

   В пародията споменът за пълните чаши и мъжките веселби довежда до екстаз бохемската душа на героя: „Ослушах се – там нещичко бълбука/ и се прелива в спомен скъп. / О, боже мили, правят вино тука!/ О, тук е хвърлен моя пъп!” И все пак идва мигът на отрезвяването и с него тревожните въпроси за смисъла, но отхвърлени веднага, защото: „Пием безбожно, защото сме безбожни./ Поети сме. Какво ти друго щеш?” Тази пародия е пример за майсторството на Барбаров да съчетава несъчетаемото, високото и ниското, откъдето се ражда хуморът: „спомените край оджака/ съгряват се кат дядовте кози.”; коча сред овцете е буджашки Вий.

   Виното е амброзия за боговете от бесарабския Парнас. А това, че в тази поетическа общност всеки възприема себе си като неоспорим талант, няма съмнение. Затова и немалко от пародиите са посветени на творческото самочувствие, на съперничеството, на музата.

   Следната строфа на Нико Стоянов разкрива не особено добре мотивирано душевно състояние:

Късам и хвърлям ги –

купчина лилии.

Още ли? Стига?…-

падам в безсилие.

   Затова пък в пародията „Оправдано безсилие” героят е заставен от автора да мотивира чувството си за безсилие: „Днеска поетите/ са в изобилие…/Това предизвиква/ у мене безсилие. Новоивановският поет има самочувствието, че се е издигнал над „обилието” от Стояновци: „Гори над селото/мойта фамилия.”

   По-скромно е самочувствието на Димитър Боримечков. В съмнения и копнежи кълни́ поетическият му талант:

…не знам, не знам, поете от Бабата,

Но трудни са добрите стихове!

   Обръщението към поета от Бабата (Петър Бурлак-Вълканов) е знак на почит към доайена в поезията. В пародията „Корен от Бабата” начеващият поет чува „небесни гласове”: „Димитре, тръгвай към Бабата,/ Вълканов там отглежда стихове.” Пародирани са възвишените очаквания, преклонението пред таланта на учителя: „с Бурлака като с Бог говоря!/ А той не ми протяга и ръка…” Пародиран е и самият акт на поетическото творчество: то не е дар свише, а нещо, което се „отглежда” някъде там в култовото място Бабата. Комичното произтича от сблъсъка на идеала с реалността.

   В „Обида” поетите, назовани иронично „класици”, са безпощадни в отхвърлянето на Люленовата стихосбирка. Героят е жестоко уязвен, отчаян и решен: „Сбогом, музо! Ще се давя!”. Но милост няма: „Нико свирка:/ „Дръж и свойта стихосбирка!” Пародията играе комичното като драма, откъдето произтича и смехът. Но редом с него върви и горчивият извод за съперничеството, чиито проявления често са далече от благородството. Затова пък в „Чадърска увертюра” стихът на Тодор Стоянов приканва всеки да се вгледа в своята тъга с надежда за умиротворение:

Защо сме толкова самотни,

 и все пак мислим, че не е така.

А всъщност сме оркестърче без ноти,

и всеки свири своята тъга.

    Увлечена от сериозния тон в оригинала, пародията се опитва да постигне умиротворението, което се ражда в пулсацията между сериозното и леко ироничното, когато път си проправя човечността:

Защо сме толкова човечни?

На всичките даря аз топлина.

Нико и Тодор ще са вечни!

За мене няма други имена.

   Музата е мечтаната жрица, появяваща се по един начин при Ал. Катев, по друг – при Димитър Боримечков, по трети – при Владимир Калоянов… И във всички пародии с основен мотив „душа пленена от поезията” хумористичният ефект произтича от разминаването между претенция и възможности, между идеал и реалност. А там, където иде реч за нарушаване на проверени житейски норми, хуморът отстъпва пред сарказма.

   Пародиите на Георги Барбаров са малки разкази в стихотворна форма. Авторът им се прицелва в случката – житейски реална или сътворена по правдоподобие, но експонирана в експресивна реч. Аз-формата позволява  да се пренесе лирическият герой от оригинала в нов контекст, в нова роля, в друг тип изповедност. Този подход спасява автора от опасността да се дистанцира като морализатор. Бидейки един от обитателите на Парнас, той най-добре разбира „човека слаби” в поета. Всяка пародия е едно намигване към приятеля, разбиране и споделяне на неговите волни или неволни прегрешения. Пародията е и почит към сериозното творчество на всеки. Сам нежен лирик, Барбаров познава мъките на словото и радостта от успеха. Затова авторовото присъствие не е на праведника, сочещ назидателно с пръст, а на играещия заедно с всички сладката бохемска игра, в която се долавя нещо от ренесансовия тип светоусещане. Затова с основание можем да наречем пародиите малък поетически декамерон.

Георги Барбаров

Leave a Reply

*

captcha *