БЕСАРАБСКИЯТ БЪЛГАРИН ДИМИТЪР СТЕФАНОВ – БОРЕЦ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА МАКЕДОНИЯ
Николай ЧЕРВЕНКОВ, доктор на историческите науки,
Почетен председател на Научното дружество на българистите в Република Молдова
От няколко година живея в един от кварталите на София – Панчарево. Хубава природа, на брега на панчаревското езеро. Доста жители имат родови корени не само от съвременна България, но и далече извън границите ѝ: Македония, западните български покрайнини в Сърбия, върнали се от чужбина и т.н. Надявах се да открия и бесарабски българи. На желанието ми се отзова съсед, известният български писател и общественик Георги Мишев, който ми съобщи, че в съседната уличка е вилата на Димитър Г. Стефанов, чийто род е от бесарабско потекло. Определено време не успявахме да се срещнем с него, но чрез Г. Мишев ми изпрати някои материали и публикации за дядо му – Димитър Георгиев Стефанов. Много ме заинтересува тази личност. Дори в Уикипедията има за него статия, но това име – борец за освобождението на Македония, обществен деец в България, все още е малко известно сред сънародниците ни и изследователите. Обърнах се към проф. Калчо Калчев, който е най-големият познавач на участието на бесарабските българи във формирането на третата българска държава. Той потвърди значимостта на Димитър Стефанов в този процес, но, за съжаление, специално не беше се занимавал с него.
Най-после се срещнах с внука – Димитър Стефанов, който допълнително ми представи ръкописно описание на рода Стефанови, подготвен от Васил Стефанов – също внук на Димитър Стефанов, в което основно внимание бе отделено на Димитър Георгиев Стефанов. За този известен деец на българското освободително движение в Македония има редица статии, името му се посочва в доста научни изследвания. Архивът му е предаден от сина му Васил Д. Стефанов и внука му Димитър Г. Стефанов в Българския исторически архив при Националната библиотека „Кирил и Методий“, където е образувано фонд под негово име под № 794.
Тук с голямо удоволствие искам на кратко да представя живота и дейността на този бесарабски българин, още повече, че тези дни според една от версиите се навършват 150 години от рождението му.
Говори се за две рождени дати на Димитър Стефанов. Според семейната памет е роден на 15 август 1871 година, а според официалната версия – също на 15 август, но на следващата година. Последната дата е посочена в Уикипедия, а също и на стенда в кметството на Бургас, на който се посочват годините на живота на кмета Димитър Стефанов. Известно е, че е роден в село Караагач, сега Нагорное, Ренийски район, Одеска област. Това българско село е основано през 1812 г., в следствие на първото масово преселване на българите в Бесарабия – 1806-1812. Обаче Стефанови се заселват в това село след руско-турската война от 1828-1829 г.
За начало на рода се води Петко Войвода /Чунтоловски/, роден примерно през 1780 г. в Харманлийско. По време на войната събрал дружина да помага на руската армия. Жена му и едното дете били убити от турците. Заедно с дванадесетгодишен син Иван действа в Странджа и Родопите. Загива по време на боевете около Одрин. Синът му остава кръгло сираче. Полковият свещеник Георгий Степанов го осиновява и го взема със себе си в Бесарабия. Той му дава православно образоване, оженва го за рускиня – Елена Кузмина. Впоследствие бил ръкоположен за свещеник в посоченото вече село Караагач. Иван има син Георги Степанов, роден през 1843 г., кръстен на своя осиновител. Той също получава светско и духовно образование. Оженва се за Анна Димитрова Агура, известно интелигентско семейство от Болград.
По семейни спомени, Георги, чувствайки се българин, побългарява фамилното си име и от Степанов става Стефанов. От брака на Георги Стефанов /1843 – 1917/ и Анна Агура /1843 – 1933/ се раждат шест деца. Един от тях е Димитър, най-малкият. След Освобождението братята и сестрите му се преселват в България, а той остава да продължи образованието си.
Димитър Георгиев Стефанов получава начално образование в родното си село, а средно – в Болградската гимназия. След това завършва в 1894 година право в Московския университет. После две години отбива военната си служба в Киевското военно пехотно училище, което напуска в 1896 г. с чин подпоручик.
Български студенти на гроба на Райко Жинзифов в Москва, сред които е Димитър Стефанов.
На следващата година, през 1897, се преселва в България. Интересът му към България идва преди всичко от семейството, а после от настроението в гимназията в Болград. За интереса на семейството към прародината има принос бъдещият известен български писател и етнограф Цани Гинчев, който от 1862 г. в продължение на седем години е учител в Караагач. Между свещеника и учителя се поддържа плодотворно сътрудничество. Първоначално в България се заселва братът на Димитър – Иван. В 1898 година тук пристига и сестрата му, която отсяда при Димитър. Преди това е завършила Болградската гимназия. В България пристигат и родителите им – Георги и Ана Стефанови, които се заселват в Ямбол.
Първоначално Димитър работи като околийски съдия в Русе, а после като мирови съдия и помощник-прокурор във Варна. През 1900 година се премества в София, където е назначен за юристконсулт на Светия синод. И тук не престава да се интересува от положението на поробените българи в Македония. Като студент в Москва се запознава с доста студенти от този регион, които сътрудничат в българско студентско дружество. Пристигайки в България, той установява връзки с някои от тях, които вече са се включили в борбата за освобождението на Македония.
Тъй като има желание да вземе участие в борбата заедно с тях, Стефанов приема да бъде назначен от Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК) за директор на Битолската мъжка гимназия в Македония. Тук заедно с верни другари редактира революционен вестник, който е приет с интерес от всички слоеве на населението. Заедно с това се получава оръжие, обучават се четници. Димитър Стефанов е едновременно идеолог, боец и пропагандист на делото. През този период установява и връзки със Сандански и Гоце Делчев. Скоро турската власт влиза в следите на дейността му, като намира в дома му оръжие и пропагандни материали. В резултат на това властта настоява той да освободи заеманата от него длъжност, заявявайки, че не гарантира живота му.
Стефанов се връща в София. Заедно с Тошо Иванов, а после с Христо Татарчев и Петър Арсов, поема представителството на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и посвещава всичките си сили и способност на освободителното дело. Като такъв участва във всички по-важни мероприятия на ВМОРО в България. Той, наред с Гоце Делчев и други дейци на революционното движение, смята, че населението все още не е подготвено за масово народно въстание и настоява борбата да продължи чрез активизиране дейността на четите. През зимата на 1902 година в неговата квартира на ул. „Св. Иван Рилски“ се ставали важни съвещания на апостоли и ратници за свобода начело с Гоце Делчев, Яне Сандански и много други, за да се обсъжда въпросът за бъдещите революционни действия на ВМОРО. Това е тежко време за освободителното дело в българките земи под турска власт. Па силата на исторически обстоятелства борбата се води в конкуренция и между враждуващи организации. Д. Стефанов в тази ситуация е поддръжник на лявото, санданистко крило, чийто център е Серския революционен окръг.
През май 1903 г. той влиза в Македония с четата на Яне Сандански, в която е и известният поет Пейо Яворов. През август Стефанов участва в сражение с турската войска при оброчището „Света Троица“, Мелнишко, а в първите дни на септември –в местността „Беклемето“. В Пирин сътрудничи в издаването на революционния лист „Свобода или смърт“ на Пейо Яворов. В своите „Хайдушки копнения“ поетът казва за него: „единственият, комуто се доверяваше всичко“.
От пролетта на 1904 г. е адвокат в Бургас. През 1905 г. е избран за задграничен представител на ВМОРО, но Стефанов постепенно се отдръпва от активна дейност в освободителното движение. Обаче той не престава да се интересува от освободителното дело, тъй като вярвал, че ще настанат по-светли дни и тиранията ще падне.
През 1912 г. в навечерието на Балканската война той приема българско гражданство. Вече известен адвокат и уважаван общественик, Стефанов не са поколебава пак да скъса със спокойния живот, за да погледне още веднъж смъртта в очите. Доброволец-подпоручик заминава на фронта в състава на 12-та рота от 42-ри пехотен полк. По време на Първата световна война отново се включва в армията. През 1916 г. е тежко ранен, но след оздравяването продължава военната си служба като адютант в 14-та погранична бригада. За участието си във войната е награден с орден „Александър“, II степен.
Племенникът на Стефанов така описва вуйчо си: „Красив мъж, с благородна осанка и благ характер“. Димитър е бил женен за Божинка Василева Пупешкова, родена през 1886 г. и починала на 90 години в Бургас. Те имат три деца: Георги, Мария и Васил, които продължават родословното дърво на Иван Стефанов в България. То се разклонява нашироко в страната, което е представяно в ръкописното описание „Родословие на Стефанови“, съставено в Ямбол от Димитър Попов, внук на Димитър Стефанов.
След войните от септември 1918 г. до края на януари 1920 г. Стефанов е кмет на Бургас и общински съветник до 1928 г. През 1931 г. е назначен за окръжен управител. Народен представител е в XXII Обикновено Народно събрание от 1928 до 1931 г. Активен член на Демократическата партия, на която по онова време е лидер бесарабският българин, съученик от Болградската гимназия на Стефанов, Александър Малинов. През цялото това време Димитър Стефанов работи като адвокат.
Големият български патриот от Бесарабия умира на 12 февруари 1940 г. в Бургас. В некролога по случай неговата смърт се посочва: „Д. Стефанов бе голям борец за свободата на Македония. Той бе храбър воин, взел участие във войните, добър и примерен общественик и мил съпруг“.