ПЪРВИ ТРУД КЪМ СТОГОДИШНИЯ ЮБИЛЕЙ НА ПРЕСЕЛВАНЕТО НА БЕСАРАБСКИТЕ БЪЛГАРИ И ГАГАУЗИ В БРАЗИЛИЯ
Тези дни излезе от печат на португалски език в Сау Пауло книга „Стогодишнина на имиграцията на бесарабски българи и гагаузи в Бразилия” (1926 – 2026)». Тук публикувами съобщение на Мая ДАСКАЛОВА за първото представяне на книгата в Сау Пауло, а също и Предговор към книгата, съставен от д.и.н. Николай ЧЕРВЕНКОВ.
ПРЕДСТАВЯНЕ В САО ПАУЛО НА КНИГА ПО ПОВОД
СТОГОДИШНИНАТА НА БЕСАРАБСКАТА ИМИГРАЦИЯ В БРАЗИЛИЯ (1926 –2026)
Културната асоциация на българския народ в Бразилия „Българи” представи в Сао Пауло книгата „Стогодишнина на имиграцията на бесарабски българи и гагауз в Бразилия” (1926 – 2026)». Книгата излиза две години по-рано, за да подготви потомците на първите, осъществили двойна емиграция, веднъж от България към Бесарабия, а след това до Бразилия. Другата причина касае бразилската общественост, на която да напомни, че наследниците на десетте хиляди бесарабски българи и гагаузи тръгват от държави с дълголетна история, с която се гордеят, и не само, тези поколения вече 100 години дават своя принос за развитието на страната.
Книгата е разделена на три части, съответно посветени на България, Бесарабия и Бразилия. Техни автори са Жорже Косиков, Нелсон Греков и Нейде де Соуза Праса. Жорже Косиков (Кочков ) е първо поколение бразилец с бесарабски корен. Семейството му тръгва от с. Селиогло (Холмское, Украйна). Завършва право, благодарение на всеотдайния труд на родителите си Иван Кочков и Анна Димитрова, за които на-важно било да изучат децата си. Работи като съдия, адвокат, след пенсионирането си започва да проучва историята на бесарабските преселници, издава трилогия на тази тема. Първите две книги са преведени на български език и благодарение на тях, интересът към издирване и възстановяване на връзките между потомците от двете страни на океана значително се повишава. И не само, те провокират научните среди в България, Молдова и Украйна, които предприемат проучвания, излизат публикации, организират конференции.
Делото на Жорже Косиков бе достойно оценено с Почетен знак на Президента на Р България (2023 г.) Нелсон Греков е син и внук на бесарабски българи, пристигнали в Бразилия през 1926 г. Майка му Анна Атанасова е родена в с. Хасан Батър (Виногородное, Украйна), а баща му Иван Греков в с. Чийший (Огородное, Украйна). Той специализира бизнес администрация. Бил е изпълнителен директор във фармацевтичния сектор. В момента е изследовател в областта на фармакологията, бизнесмен и главен изпълнителен директор на N. GRECOV COM & MKT. Нелсон Греков е сред най-активните членове, инициатори и организатори сред бесарабската общност в Бразилия, като в периода1996-2001г. е председател на Културната асоциация на българския народ в Бразилия „Българи”. Нейде де Соуза Праса се пенсионира като преподавателка по сестрински и акушерски грижи. Нейните дядо и баба по майчина линия Никон Волков от с. Чумлекьой (Виноградовка, Украйна) и Акулина Кулакли от гр. Тигина, Молдова, емигрират в Бразилия през 1926 г. Желанието да проучи своите корени я кара да напише книгата „Имигранти от Бесарабия. Пътуване към тропическите земи” (2016 г.). Изселниците пристигат с румънски документи (след Първата световна война Бесарабия е анексирана от Румъния) и в бразилските регистри са отчетени като румънци.
Затова имиграцията на бесарабските българи и гагаузи трябва да използва всякакви начини, за да се заявява като такава, а не да остава анонимна, смята авторката. Своя принос с дизайна на кориците на книгата дава и Антонио Петиков (Петков), неговият род е от с. Кортен, Молдова. През 1996 г., когато ДАБЧ организира среща на известни и преуспели българи в чужбина, той гостува в София със своя изложба.
Споменатите автори не само полагат усилия за написването на книгата, те участват със свои средства за нейното издаване. Приходите от продажбата през следващите две години ще послужат за организиране на съпътстващите събития. Ще завърша тази информация с цитат от новоизлязлата книга, с който Жорже Косиков се обръща към всички настоящи и бъдещи потомци: „Ние сме бразилци според jus soli (правото на всеки роден в дадена държава) и се гордеем с това. Но не по-малко щастливи сме от факта, че за нас важи и правото jus sanguinis, защото във вените на всички тече кръвта на българските ни предци”.
Автор: Мая Даскалова
ПРЕДГОВОР
Бих искал да започна този предговор, като най-напред изкажа своята благодарност към авторите – Жорже Косиков, Нейде де Соуза Праса и Нелсон Греков за доверието и за дадената ми възможност да се запозная с книгата в ръкопис и да я представя на читателите. Като историк и бесарабски българин се чувствам дълбоко развълнуван, че освен многото други начини да отбележат стогодишнината на бесарабската имиграция в Бразилия, авторите решават да напишат тази книга, защото, както се казва, Да, написаното остава и в случая за всеки, който би искал да разбере откъде тръгват българите и гагаузите, за да стигнат до Бразилия. Тяхната траектория е дълга, на практика те извършват двойна емиграция: първо от България към Бесарабия, оттам за Бразилия, разбира се, това се случва в различни исторически периоди. Авторите си поставят за задача да представят в обобщен вид историята на бесарабските българи и гагаузи, имайки предвид включително и периодите преди престоя и след заселването на новото място.
През последните няколко десетилетия в Бразилия са публикувани редица научни, публицистични и художествени трудове, разкриващи различни процеси в историята на бесарабските българи и гагаузи в Латинска Америка. Някои от тях са преведени и представени в България, Молдова и Украйна, но интересът към тази тема и днес е голям, както в тези страни, така и в Бразилия. Още във въведението към първа си книга, издадена на български език, Ж. Косиков отбелязва, че подобни издания са чудесна основа за по-нататъшно разширяване и задълбочаване на темата за българите и гагаузите в Бразилия и Уругвай.
Жорже Косиков е автор на първата глава, посветена на времената, свързани със създаването на българската държава. Мисля, че този период ще бъде особено интересен за потомците на бесарабските преселници, поради голямата си познавателна стойност. Ето един любопитен факт: България е една от най-старите държави в Европа и единствената, която запазва името си от своето основаване през 681 г. Трябва да се отбележи, че заради своите трудове и обществена дейност, които имат за цел да поддържат националния дух на българите в Бразилия, Косиков бе назован от журналиста Михаил Кръстанов „Паисий на Латинска Америка”, сравнявайки го с автора на „История Славянобългарска”, който през 18 век събужда националното самочувствие на българите и ги насърчава да познават и пазят своята история и майчин език.
Косиков разказва особено подробно за положението на българския народ през периода, когато България е под османско владичество. Описва икономическото, политическото и религиозното потисничество. Представени са исторически сведения за националноосвободителната борба на българите, като се посочват различните ѝ форми на проявление – хайдутство, четничество, въстания. В историографията с основание се отбелязва, че преселването на българи и гагаузи от пределите на българските земи в други страни е обичайно и започва от времето, когато средновековната българска държава попада под османско владичество. Подчертава се също, че векове наред българите се борят с гръцкото духовенство, което пречи на възстановяването на българската християнска църква. Изложението е съпроводено от снимки на видни дейци на националноосвободителното движение на България като Георги Раковски, Христо Ботев, Васил Левски. Правилно се подчертава, че освобождението на България става в резултат на Руско-турската война от 1877-1878 г., а независимостта е обявена едва през 1908 г.
Когато посетих Бразилия, при срещите си с бесарабските българи се убедих , че те знаят твърде малко за своите предци в Бесарабия, за това как са попаднали там, каква е била съдбата им. Имаше и такива, които си мислеха, че техните предци са дошли непосредствено от България. Доскоро някои потомци дори са пътували дотам, за да търсят предците си. Ще спомена любопитен случай. Един от тях, знаейки, че предците му са от село Голица, търси такова в България и го намира. Обаче там разбира, че от това село е нямало преселване в Бразилия. Едва след това се насочва към Голица в Бесарабия, сега Одеска област, Украйна, откъдето са били неговите предци.
Разказвам това, за да изразя задоволството си от факта, че този неуморен общественик Нелсон Греков представя във втора глава на книгата историята на бесарабските българи от заселването им в Бесарабия, като също така предоставя информация за тази област, днес разделена между Молдова и Украйна. Важно е да се отбележи, че авторът обективно описва тежката във всяко отношение – геополитическа, икономическа, културна ситуация, преживяна от българското и гагаузкото население в миналото в бившата Бесарабия, като дава кратко описание на региона, преди да тяхното пристигнат там. Спира се на създаването на български и гагаузки селища, тяхното социално и икономическо развитие. Авторът е впечатлен от това, че в Бесарабия националните начала все още са дълбоко присъщи на българите и гагаузите.
В следващия раздел, представен от Нейде де Соуза Праса, авторката подробно разглежда сложния процес на преселването на бесарабците в Бразилия. В историческата литература се посочват доста причини. Авторката подчертава политическите, свързани с присъединяването на Бесарабия към Румъния през 1918. Българите и гагаузите се страхуват, че при новата власт положението им ще се утежни. От друга страна, те се надяват да решат проблема с липсата на земя чрез преселване. Факт е, че с увеличаване броя на населението размерът на земята, разпределена на семейство, намалява. В книгата са описани подробности за документите за пътуване до Бразилия, санитарни и други строги изисквания за пътуващите и др. Обективно се отбелязва, че в условията на имиграция се заличава спецификата на преселниците българи и гагаузи. Тяхната идентификация като румънци, подкопава признаването им като българи и гагаузи с произход от Бесарабия, но тези имигранти създават нови поколения и оставят у тях примери за упорит труд, постоянство и адаптивност. Справедливо се разкрива, че в началото на заселването възниква напрежение между властите и имигрантите, които отказват да отидат във фермите, за които са били предназначени. Дори доста от тях започват да мислят за връщане в Европа. Създава се напрегнатата и бунтовна атмосфера. Като последица от избухването на голям бунт е принудителното настаняване на 2000 бесарабски българи и гагаузи на остров Иля дос Поркос, сега известен като Иля Аншиета, където от глад умират 152 души. Всестранно и интересно е разкрит етапът на основаване на селскостопански колонии от бесарабските българи и гагаузи. Подчертава се, че въпреки намерението колониите да се формират изключително от тях, в действителност се включват имигранти и от други славянски и европейски народи. Колониите обхващали различни по големина територии, обикновено близо до поток или река. Описвайки тежката селскостопанска работа и борбата за оцеляване на преселниците, авторката подчертава, че много от тях, чувствайки се под постоянен натиск, застрашени и уплашени, решават да изоставят земите си и да напуснат колониите, в резултат на което доста от тях се заселват в градове. Този процес, както и живота в града, е описан подробно. Там имигрантите упражняват най-различни професии, за да издържат себе си и семействата си. Работят в търговията, индустрията, услугите, транспорта и т.н. Важен факт, но още не докрай обяснен, е че по време на имиграцията и в следващите години бесарабските имигранти от български и гагаузки произход, които не получават религиозна подкрепа на новото място, постепенно отиват в лоното на баптистката църква.
Последният сюжет на раздела е посветен на организирания живот на бесарабските българи в Бразилия. Авторката се концентрира върху създаването и дейността на Културната асоциация на българския народ в Бразилия „Българи”, която има за цел да съхранява традициите и културата идентичност на българския народ чрез насърчаване на празнични срещи и отбелязване на исторически дати. Подобаващо се отбелязва големият принос на редица изследователи, публицисти, обществени дейци, сред които Жорже Косиков, Нелсон Греков, Маркос Вазняк, Селсо Греков. Същевременно се прави интересно наблюдение, че сред авторите има не само потомци на преселниците, но също така представители на приятелски кръгове и симпатизанти.
Следващият, четвърти раздел от книгата, подготвен от Жорже Косиков, представя голям изворен материал. Въз основа на архивни и други документи е публикуван азбучен списък на латиница на близо 2000бесарабски преселници, българи и гагаузи, в Бразилия и Уругвай. Сигурен съм, че този материал ще бъде ценен извор и същевременно стимул за нови проучвания, които да обогатят и разширят списъка с фамилии и семейства, които се преселват в Латинска Америка през 20-те години на миналия век. Това е много важно, тъй като напоследък и двете страни проявяват интерес към установяване на контакти. Един от най-активните в това отношение е Селсо Недехер (Неделчев), а Владимир Грек пътува до Бразилия, за да се срещне с роднините си – братята Луис Роберто Грек и Карлос Алберто Грек.
Петият раздел е подготвен от авторите на първите три раздела – Жорже Косиков, Нелсон Греков и Нейде де Соуза Праса. Той е озаглавен „Литературна продукция. Имигранти и потомци“. По-скоро това е библиографски справочник за литература – научна, публицистична, справочна. В него са представени трудове на португалски изследователи, писатели, публицисти, социолози, обществени деятели, посветени на различни аспекти от историята и съвременния живот на бесарабските българи и гагаузи в Бразилия и Уругвай. Важно е да се отбележи, че някои от авторите са представени с кратка биографична справка. Съставителите посочват, че с това не изчерпват всичките трудове и автори, но това не намалява важността на списъка. Той ще разшири значително кръга, особено на заинтересованите читатели и изследователи от Молдова и Украйна, които за първи път ще имат възможност да научат за съществуването на неизвестна за тях литература за сънародниците им.
Лично аз много съжалявам, че не съм разполагал с доста от тези книги при подготовката на редица материали. Надявам се поне тази книга да стигне до нас, за да знаем кои издания развиват темата, която ни интересува. За мен като историк голямо удоволствие представлява разделът „Социална видимост: дълго пътуване“, представен от Нейде де Соуза Праса. Тя поставя въпроса за причините на преселването. Към многото, посочени в историографията, справедливо посочва и „тежката суша, настъпила в региона през 1923/24 г.“. Тя също така обръща внимание на множеството трудности при пристигането на преселниците: незнанието на езика, което затруднява комуникацията; небрежността на служителите, които многократно погрешно записват имената, както ги чуят, като ги португализират; дълбоките културни различия между имигранти и местни жители. Този раздел внася разяснения в дискусията относно броя на българските и гагаузките преселници. Според приведените архивни факти през 1926 г. на брега в Бразилия слизат 15 475 румънски емигранти от Бесарабия. Смятаме, че в тази цифра влизат българите и гагаузите, които пристигат в Бразилия с румънски паспорти и са регистрирани като румънци. Заради този факт те стават „невидими” за официалните имиграционни органи на държавата и обществото в Бразилия. Според мнението на авторката пресата (с малки изключения) също не споменава бесарабските българи и гагаузи като новопристигнали заселници и по този начин практически игнорира тяхната етническа принадлежност. Посочената по-горе цифра относно броя на пристигналите емигранти в голяма степен потвърждава съществуващото в историографията мнение, че преселниците българи и гагаузи достигат десет хиляди. В отделен раздел, седми, са представени председателите на Асоциацията на българския народ от създаването ѝ досега. Тук е публикувана и емоционалната реч на Жорже Косиков, произнесена на церемонията по случай връчването му на високата българска държавна„ награда – Почетен знак на Президента на Република България. Ползвам се от случая още веднъж да поздравя многоуважаемия Жорже Косиков от свое име и от името на многобройните колеги от Молдова и Украйна с високата награда, като му благодарим за неоценимия принос в проучването на историята на бесарабските българи в Латинска Америка и за усилията му да поддържа българския дух сред тях.
В края на този мой скромен предговор бих искал да поздравя авторите за положените усилия в написването на тази книга, с която подобаващо ще допринесат за честването на 100-годишнина от стъпването на бразилска земя на нашите сънародници. Произведението е от голямо значение, тъй като със сигурност ще изпълни още една роля, а именно да бъде ценен източник на информация за бъдещите поколения. Пожелавам всички заедно да отпразнуваме тази славна годишнина! Нека има мир по света, здраве и благоденствие за всички!
Николай ЧЕРВЕНКОВ
Кишинев – София, 11 февруари 2023 г.
