1000 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА ЦАР САМУИЛ

6 октомври 2014 хилядо години от смъртта на български цар Самуил. Управлявал 997 – 1014 години

993_Samuilovijat_nadpis

Самуиловият надпис от 993 година

                                                              Пламен ПАВЛОВ

„САМОДЪРЖАВНИЯТ ЦАР“ САМУИЛ

Самуил е наречен „самодържавен цар“ в Битолския надпис на своя племенник Иван Владислав и това е първото споменаване на титлата в този вид. Няма спор обаче, че тя е наследена от времето на цар Симеон Велики като аналог на византийската „василевс и автократор“. Коронацията на Самуил става най-вероятно в а при тогавашния български патриарх Филип. Спорно е дали Самуил е търсил признание и корона от Рим, както може да се съди от кореспонденцията на цар Калоян (1197-1207) с папа Инокентий III. За подобни контакти няма сигурни доказателства.

Всички действия на Самуил са ярко потвърждение, че България се стреми към възстановяването на позициите си отпреди завоеванията на Йоан I Цимиски. Византийската страна отговаря с нов поход, ръководен отново от Никифор Уран, който достига до „средата на българските земи“ (може би така се загатва за Средец/София?) и ги опустошава в продължение на цели три месеца. Походът на Уран вероятно е във времето, в което Самуил предприема своята мащабна военна акция по адриатическото крайбрежие (998 г.)

Битката при Сперхей е първия голям неуспех на Самуил, който е принуден да промени стратегията си, особено в южна посока. Въпреки това България запазва основните си сили. Скоро след Сперхейската битка царят назначава за свой наместник в Драчката област Ашот Таронит, когото вече е извадил от затвора и оженил за дъщеря си Мирослава. Драч е изложен на българско влияние още от времето на княз Борис-Михаил и цар Симеон Велики. Към 899 г. българските граници са в непосредствена близост до богатия и важен адриатически град. При Самуил, когато политическата тежест на българския Югозапад става доминираща, това влияние се засилва. Едва ли градът попада под директното управление на българската държава – както изглежда, тя просто заема мястото на Византия като политически хегемон и сюзерен. Когато Самуил се жени за Агата, дъщерята на драчкия протевон Йоан Хрисилий, тази перспектива е обозрима. Йоан и синовете му Никола и Теодор са възприемани от съвременниците си не просто като славяни, а именно като българи. През Средновековието Драч дава и други видни българи (въстаническия водач Тихомир през 1040 г., знаменитият православен певец и композитор св. Йоан Кукузел през XIV в.). Засилващото се влияние на Самуил укрепва позициите на видни граждани с българско потекло в града.

ПОДЧИНЯВАНЕТО НА ДУКЛЯ И СЪРБИЯ

В самия край на X в. цар Самуил предприема голям поход на югозапад. През 998 г., следвайки традиционната българска политика още от времето на Пресиан I (836-852), Борис-Михаил, Симеон и Петър, Самуил подчинява сръбските племенни държавици. Вводеща сред тях тогава е Дукля (Зета, дн. Черна гора). Между Византия и сърбите вече има опити за съюз, които са крайно нежелателни за България. Самуил принуждава дуклянския княз Иван Владимир да се оттегли в планината Облик (дн. Тарабош), а по-късно да се предаде. Князът е хвърлен в затвора в Преспа, докато чичо му Драгомир е оставен в княжеството си Требине като български васал. Самуил превзема и опожарява Котор и Дубровник. Походът продължава чак до Задар, след което през Босна и Рашка царят се завръща в България. От Котор Самуил отнася мощите на местния покровител св. Трифон, върнати по-късно ( след 1018 г.) от Василий II. Една от целите на този далечен поход е да се повлияе на междуособиците в Хърватско, където се води борба между синовете на крал Степан Държислав (+ около 995/997 г.). Самуил подкрепя Крешимир и Гоислав, противници на поддържания от Византия и Венеция нов крал Светислав.

Успехите на Самуил имат резултат най-вече в Дукля (Черна гора) и Рашка (Сърбия). Иван Владимир е върнат на престола, но вече като царски зет и васален владетел. Житието на княза-светец и летописът на „Дуклянския презвитер“ представят това като романтична история. Така или иначе, новото положение на сръбския княз е легитимирано чрез династичен брак със Самуиловата дъщеря Теодора-Косара. В периода 997-1000 г. българите сключват нов договор с Унгария. Престолонаследникът Гаврил Радомир се жени за дъщеря или сестра на крал Стефан (Ищван) I (997-1038 г.). Не след дълго обаче Гаврил Радомир се развежда с унгарката, която уж „намразил по неизвестни причини“ и още бременна изгонил в родината й, а после се оженил за „хубавата ларисчанка Ирина“. Най-вероятно обаче договорът пропада поради настъпилото сближение между маджарите и Византия

НЕРАВНИТЕ СИЛИ (1000-1014 г.)

Докато Самуил се стреми да укрепи своите позиции в западна посока, Василий II не престава да се готви за решителни действия. Началото им е през 1000 г., когато императорът през Пловдив навлиза в Софийското поле. Двамата пълководци Теодоракан и Никифор Ксифий преминават Стара планина и завладяват Велики Преслав, Плиска, Дръстър. През следващата 1001 г. Василий II предприема мащабни действия в района на Солун. Така след повече от десет години Византия дава реванш на българите заради застрашителното им териториално разширение в непосредствена близост до втория по значение свой балкански център.

Пръв от българските градове в Солунско пада Верия (Бер), предаден от Самуиловият зет по племенница Добромир. Изменникът е почетен с титлата „антипат“ и преминава на византийска служба. Най-вероятно той е идентичен с патриция Дамян-Добромир, известен от два оловни печата. За разлика от Добромир воеводата Димитър Тихон, защитаващ близкия Колиндрон, оказва сериозна съпротива. След преговори той изоставя крепостта, като му е позволено с войската си да се завърне при Самуил. Пада и Сервия, отбранявана от храбрия Николица. Към някогашния благородник от Лариса Василий II проявява милост – Николица не е наказан, дори е почетен с титлата „патриций“ и изпратен в Константинопол. Николица бяга и продължава действията си, докато отново попада плен. Този път той е хвърлен в затвора, за да избяга пак неизвестно кога. Действията на императора завършват с обсадата на Воден (Едеса), отбраняван от Драгшан, който категорично отказва да се предаде. Градът обаче е превзет, а Драгшан е отведен в Солун. Опитите да бъде привлечен към империята не успяват, а в негово лице срещаме още един непримирим борец за запазването на българската държавност.

През пролетта на 1002 г. Василий II прониква до дунавския Видин. Кампанията е започната от вече завладените земи в Източна България, а в обсадата на Видин участва и византийският флот. Навярно тогаа за управител на земите от Тракия до Дунав с център Дръстър (Силистра) е назначен Дамян-Добромир – ясен знак към българската аристокрация за благосклонност при съглашателство със завоевателя. Бойните действия край Видин продължават цели осем месеца, като срещу защитниците е използван и прочутият „гръцки огън“. Около Видин са водени сражения на широк фронт, в които ромеите са подкрепяни и от маджарите. Самуил ясно схваща стратегическия замисъл на Василий и на 15 август 1002 г. (Успение Богородично) стремително прониква до Одрин. Ударът цели да принуди Василий II да се завърне в Източна Тракия. Императорът разгадава плановете на своя противник и не променя насоката на удара. В крайна сметка Василий II завладява Видин, като оставя в него силен гарнизон. На връщане към Цариград той „… опустошил и разрушил всички българските крепости по пътя си.“

През пролета на 1003 г. Василий се отправя срещу Скопие. Недалече от града са войските на Самуил, чийто лагер е зад придошлите води на Вардар. Повтаря се донякъде историята при Сперхей – византийците изненадващо нападат и разбиват българския цар. Този път жертвите са минимални, но Самуил панически се оттегля на юг. Скопие без съпротива отваря вратите си пред победоносната ромейска армия. Случаят с превземането на Скопие предизвиква спорове във връзка с личността на скопския управител, когото хронистът Скилица нарича „Роман-Симеон“, твърдейки че това е Петровият син Роман. Както стана дума, според Яхйя Антиохийски цар Роман е пленен още през 991 г.! Най-вероятно в случая Скилица греши, като тук става дума за друг български първенец.

Въпреки новата победа ромеите явно не са в състояние да задържат задълго Скопие, тъй като Перник и Средец/София остават трайно под българска власт. Походът завършва с обсадата именно на Перник, отбраняван от Кракра, „мъж забележителен във военното дело“. Вероятно Кракра е управител на Средецкия комитат, но е принуден да използва Перник като крепост-убежище. Ромеите дават много жертви, не помагат нито заплахите, нито „обещанията и ласкателствата“ на Василий II към Кракра.

След 1000 г. византийските действия в една или друга форма са подпомагани от унгарския крал Стефан (Ищван) I. Към 1002-1003 г. българският комит Охтум (Ахтум) воюва с маджарите. Негов център е именно Видин, като той управлява територията до р. Криш и Северин (дн. Турну Северин). Според легендата за основаването на храма „Св. Албан“ Стефан I участва във византийски поход, при който е завзет градът „Цезария“ (Скопие).

Към 1004 г. напрежението на българо-византийския фронт донякъде спада. Това впечатление обаче е повече привидно. Скилица обобщава, че „…императорът не преставал всяка година да навлиза в България и да опустошава и разорява всичко по пътя си.“ Паузите, доколкото ги има, се дължат на ангажиментите на Василий II по другите фронтове (Мала Азия, Сирия, Кавказ, Южна Италия), но разбира се и на българската отбрана. Нов, до голяма степен неочакван удар за цар Самуил е измяната на зет му Ашот и семейството Хрисилий в Драч през 1005 г. Така след над десетилетно прекъсване византийските позиции в Драч са възстановени, като е поставен и ромейски гарнизон начело с известния пълководец Евстатий Дафномил.

Около 1106-1107 г. България става обект на нова масирана офанзива. Василий II навлиза във вътрешността й, задържайки се месеци наред, като подлага на разорение обширни райони. По-конкретни данни отсъстват, но ако хвърлим поглед към разказа за битката при Ключ (1014 г.), ще открием интересен ретроспективен детайл – Самуил решава да прегради „… пътя на императора към България“ (Скилица), който обикновено бил през т.нар. Кимва Лонгос и Клидион (Сярското поле и Ключката клисура). Така Василий II нанася тежки щети във вътрешните райони и на без това смалената вече българска държава. Самуил се стреми да нанася контраудари, но избягва встъпването в генерално сражение. По това време е загубена близо половината държавна територия, което прави византийското демографско, стопанско и военно надмощие още по-осезателно. През 1109 г. Самуил събира сили за контраофанзива към Солун, но търпи ново поражение.

ТРАГЕДИЯТА ПРИ КЛЮЧ

В периода 1009-1013 г. Василий II е ангажиран със събитията в Южна Италия. Тази заетост на императора е използвана от Самуил за укрепяване на подстъпите към вътрешността на страната. Едно от най-важните укрепителни съоръжения е дървено-землената преграда („дема“), защитаваща Ключката клисура, което е в духа на старите [пра]български отбранителните традиции. През юни 1014 г. Василий II атакува клисурата, стремейки се да си пробие път към Струмица. Натискът към Ключ обаче е безплоден, „…императорът вече бил загубил надежда за преминаване…“, когато на 29 юли Никифор Ксифий успява чрез обход по високото било на Беласица да изненада българите в гръб. Опитът на цар Самуил да организира отстъпление не успява. Самият той е спасен благодарение на бързата реакция на Гаврил Радомир, който с отчаяна смелост пробива път към Прилеп. В ромейски ръце попадат 14 или 15 хиляди българи – число, което навярно визира не само царските отряди, но и събрано за защитата на „демата“ опълчение. Поелият командването Гаврил Радомир успява да събере остатъците от армията и със светкавични действия унищожава войската на солунския дук и императорски любимец Теофилакт Вотаниат. За да прекърши военната мощ и преди всичко психическата устойчивост на българите, императорът извършва уникално по характера си престъпление – той нарежда пленените Самуилови войници да бъдат ослепени, оставяйки на всеки сто души един едноок за водач. Тези страшни и величави в своята трагедия войнишки колони се завръщат при своя цар в Преспа, който при тази жестока гледка получава сърдечен удар и умира след два дни (6 октомври 1014 г.). Неустрашимият воин Самуил, който е печелил и губил много битки, който не се поколебава да екзекутира собствения си брат със семейството му, „…не можал да издържи на това страдание…“ Можем само да гадаем какво би станало, ако тази най-голяма трагедия в българската военна история не се бе състояла, дори ако пленените войници просто са избити до крак… Без съмнение обаче тъжната армия от слепци, скитащи се по градове и села, е смъртоносният удар, нанесен от Василий II на неговия „вечен“ противник Самуил и Първото българско царство. Именно този удар, който прекършва войнствения и непримирим дух на българите, печели на императора зловещото прозвище „Българоубиец“.

samuil-800x450
Смъртта на цар Самуил на 10 октомври 1014 г.
Миниатюра от XIV в. Манасиевата хроника. Съхранява се във Ватикана

Преди години в Скопие се развива дискусия за мястото, където са ослепени Самуиловите войници. Местната българска народна традиция в Струмишко (Македония) вижда спомен за това тъжно събитие в селищните имена Слепче и Водоча. Тези простонародни етимологизации не заслужават доверие. Друг въпрос, дискутиран в научната литература, е за гроба на Самуил. Разкопките на Н. Муцопулос потвърждават сведенията, че царят е погребан в любимата си резиденция Преспа, в катедралната църква „Св. Ахил“.

Цар Самуил оставя траен спомен в българската историческа памет. Въстаническите водачи Петър Делян и Констинтин Бодин са представяни на първо място като негови потомци. Като такъв в някаква степен се е схващал и цар Калоян (1197-1207), който е наричан „Ромеоубиец“ и отмъстител за злодеянията на Василий ІІ. Едва ли обаче може да се даде по-точна оценка за мястото на великия Комитопул в българската традиция от ехидното подмятане на Йоан Ставракий (началото на XIII в.): „… оня прочут Самуил, който и досега е в устата на българите…“

Извадка от: Пламен Павлов. Цар Самуил и „Българската епопея”. Велико-Търново – София, 2002.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *