На 16 декември 2014 година в София се състоя премиера на спектакъла, представен от абсолвенти на магистърска програма „Актьорско майсторство за театър и кино“ от Националната академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов“ − „Преселението 1829 по Балчо Нейков“. За януари са планирани 3 представления. Постановката на проф. Пламен Марков, а режисьорът е Диана Добрева. Спектакълът състои от две части. Първата, по-голямата част, (която според нас би могла да бъде по-кратка спрямо другата) представя, предисторията на преселението. Пред зрителя минават доста образи, които отразяват психологията и бита на предоосвобожденския българин. Във втората част, въз основа на фактите от записките, се формира концепция за причините и начина на преселването в хода на посочената руско-турска война. За мотивите на преселението се залага вътрешното социално-битово противостояние в тогавашното българско общество, както и активната пропаганда на руските власти и нейните привърженици.
За спектакъла разбираме от:
Анотация на театъра:
След една от Руско-турските войни над 300 хил. българи от югоизточна България се преселват в границите на Русия. Балчо Нейков ни разказва точно за това със своите текстове, останали дълго време като ръкописи. Te оживяват в „Преселението 1829“ на сцената на Учебен драматичен театър на Националната академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов“.
Историята на преселението започва години по-рано, когато се срещаме с героите, а след това се сблъскваме и с демоните, обладали душите им. От най-обикновен овчар Недьо Oгризката се замогва дотолкова, че да си има собствено стадо. Всички се питат по какъв начин се е случило това. И в един момент, както неговите, така и чуждите грехове стават все повече. Като лавина го следва поредица от неправди из цялата местност, чиито главни персонажи ламтят за пари. Дардьо, мъж на Недьовата сестра, изнудва Недьо за пари. Синът на Дардьо – Георги Дардьов, за да прикрие страшна тайна, се сдобива с дисаги, пълни с пари, но тяхната цена плаща баща му. Стореното зло не остава не наказано и „откъдето дошло, там отишло“.
По време на представлението проследяваме няколко случки, в които на пръв поглед няма нищо преселническо, но постепенно истината се развива пред нас като ефекта на пеперудата. Историите се преплитат и разказват за първичните човешки емоции – завист, страх, болка. Рисуват портрет на предосвобожденския българин, колкото виновен за съдбата си, толкова и безпомощен пред инстинктите си.
След антракта се сблъскваме с трагичната любов на Момчо и Драгана. Любов способна да отвърне на причинената емоционална болка с физическа. След трагичната развръзка Момчо и отреденият за Драгана жених тръгват по собствените си пътища, следвайки различни идеологии. Петдесет години преди Освобождението нацията се разединява. Едните не искат да отиват там, където нямат нищо свое, там, където не е родина, другите се готвят за преселението към Русия. И ето, че българи започват да убиват българи. До вчера близки и приятели, днес – врагове. Жестокостта взема своя превес и заплашва възкресилия се феникс отново. да се превърне в пепел.
Припомняме си едно минало време, оставило отзвук и до днес. За един народ, който се самозабравя. В името на един уж по-спокоен, по-сигурен живот смее да забрави идентичността си.
Проф. Пламен Марков:
Преселението от 1829 г. след Одринския мир на триста хиляди българи от югоизточна България в новозавоюваните руски губернии, обезлюдени от емиграция и заселвани с българи, е едно от най-драматичните и, същевременно, твърде непознати събития в нашата, иначе не лишена от драматизъм, история. Новоосъзнаващата се българска етническа общност, като че ли възкръснала е от собствената си пепел като птица феникс, през тези години е изправена пред изключителни катаклизми, които са в състояние отново да я превърнат в прах. Всичко е като за първи път за нашите предци: и за родовата им общност, и за осмислящите своята собствена индивидуална идентичност, отделни нейни членове. Преселението към териториите на днешнаУкрайна, Молдова, Влашко, е масово и всенародно, керваните нямат край. Времена, събуждащи страсти, отчаяния и прозрения, достойни за епическите и трагикомическите платна на големите Шекспирови пиеси.
Жанрът на представлението ни по тези мемоарни, дълго време останали в ръкопис, наивистични текстове с изключителна образност и компресия на емоциите, може да бъде определен най-точно със заглавието на разказа от Уилям Сароян: „Нещо като нож, нещо като цвете, нещо като нищо на света”.
Не сте и чували за някой си Балчо Нейков, нали? Ето сега той ще ви накара да го запомните! Подгответе се за тази необичайна среща с духовете на забравените си прадеди. Чуйте, без помощта на медиуми, автентичните гласове на вашите собствени пра-пра-прабаби и пра-пра-прадядовци.
д.и.н. Николай Червенков:
Масови и локални преселвания на българите в близки и далечни държави, които стават по време на Възраждането, още не са били на внимание на драматургията, само може за изключението да спомним за любителските български театрални постановки в Бесарабия и Приазовието. И затова не можем да не приветстваме този опит на преподавателите и студентите от Националната академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов“.
Има многобройни изследвания за преселението през 1829–1830 години. Обаче авторите на постановката се обръщат към малко известни записки на Байчо Нейков „Факийско предание. Сбирки от народния живот“ . Авторът е роден и значителна част от живота си прекарва в Добруджа. През освободителната Руско-турска война през 1877-1878 г. развива усилена дейност по набиране на български доброволци. След освобождението наред със заниманията си със земледелието и скотовъдството, той развива и усилена книжовна дейност. Основната му задача да популяризира делото на своя другар от детинството и виден революционен деец – войвода Стефан Караджа, предците на когото са от с. Факия. Своите записки, които състоят от две части, завършва през 1908 г. Обаче този обемест и изключително ценен труд е публикуван само през 1985 г. Той далеч надхвърля първоначално поставената си скромна цел. Наред с живописна характеристика на рода на Караджата, той въз основа на многобройни легенди, предания, спомени, народни песни, предавани от поколения на поколение, разкрива положението на българския народ. Вълнуващо са възпроизведени спомените за българското преселение в Русия и Добруджа след войната от 1828-1829 г., изпитанията и трагичната участ на населението, принудено да напусне бащините си огнища.
С какво не може да се спори еднозначно – с великолепната игра на многобройния студенски състав − повече от 35 актьори, с новаторската драматургия на постановката. Почти три часа зрителите са в напрежение, улавят стари български изрази, ударения в думите, непозаните пословици. Тук каквото и да се каже – ще бъде малко. Не само, че декларираха завладяваще, въплътяваха се в различни роли, представяха нови за зрителя исторически ситуации, но и въодушевяваха със стари легенди и предания новото поколение на зрителите, възсъздаваха уникален магически свят, носещ възрожденски дух на началото на ХIХ в.
