ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО В ИСТОРИЧЕСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА СРЕДНОВЕКОВНА МОЛДОВА

Андрей ПРОХИН, доктор по история,

член на Управителния съвет

на Научтното дружество на българистите в Република Молдова

    Това заглавие съдържа едно съобщение, което беше представено на Научната конференция „България – уникална и завинаги в сърцето ми“, на 1 декември 2021, в Библиотека „Христо Ботев“, гр. Кишинев.

    Средновековните молдовски книжовници имаха възможност да се запознаят със страниците на историята на Първото Българско Царство благодарение на световните хроники. Техните автори били гръцките книжовници – Георги Амартол (9 в.), Симеон Логотет (10 в.), Константин Манасий (ок. 1130–1187). Хроники са познати в няколко славянски ръкописи от 15 – нач. на 17 в., преписани в Молдовското княжество. Техният превод на църковно-славянския език се дължи на старобългарските книжовници. В няколко случаи преводачите са добавили сведения за миналото на България. В превода на Хрониката на Амартол, например, се срещат изрази, които липсват в гръцкия оригинал („български княз“, „български цар“).

 Бъдейки описана от византийски хронисти, историята на Първото Българско Царство била отразена по-скоро фрагментарно и индиректно. Авторите споменаваха за българите само във връзка с византийско-българското политическо съперничество, войни и териториални загуби. Най-голямо значение придобиваха политическите събития. Въпреки доста лаконични съобщения, българската държава изглежда в тези хроники като силен участник в международни отношения, като съсед, който приел православното християнство. Неговите войски побеждавали няколко пъти византийските.      

Покръстване на българите. Миниатюра из Ватиканския препис на Манасиева летопис

   Няколко кратки данни за българската история срещаме също в анонимните славяно-молдовски хроники от 16 в. Тази информации се отнасят към периода на османското завоевание на Второто Българско Царство [1]. Предполага се, че първоначалната версия на славяно-молдовските хроники е официалният летопис на Молдова, започнат по времето на Штефан чел Маре.

   В началото на 17 век монах и книжовник Михаил Мокса (гр. „грешник“) от Манастира Бистрица (Влахия) съставил първата световна хроника на румънски език. Неговите извори са били византийски, български и сръбски исторически съчинения. Ние намираме тук редица сведения за българите и българскотото царство. Има предположение, че началото на хрониката на Мокса било преведено в Молдова (според нейните лингвистични особености). Един препис на хрониката бил по-късно познат на големия румънски поет Михай Еминеску.

    Николае Костин (ок. 1660–1712), син на известния книжовник Мирон Костин, пише за началото на българската история в своя Летопис на Молдовското княжество от сътворение на света до 1601 г. Той нарича българите на румънски като „волгари“ и „болгари“. Възможно, авторът смята, че етническото име на българите произхожда от името на река Волга, регион, където живеели изначално прабългари: „…българи, които живеели на север и изток, до реката Волга…” (…volgarii, carii trăia spre miadzănoapte și spre răsărit, pre apa Volgăi… [5, p. 91]). 

          Един от най-големите трудове на Димитрие Кантемир (1673-1723) е Хрониката на древност на романо-молдо-власи (в оригинал: Hronicul vechimei a romano-moldo-vlahilor). Той вече превежда думата „българи“ и нейните деривати с помощта на съвременните форми, които се използват до днес в румънския език – „Булгария“ (Bulgaria), „булгари“ (bulgari), „цара булгэряскэ“ (țara bulgărească). За разлика от неговите предшественици, Д. Кантемир не само резюмира историческите данни от различни източници, но я допълва със собствени коментари. В частност, молдовският учен забелязва важното място, което заемало Първото Българско Царство на Балканите: „…българите са достигнали такава сила и могъщество, така че императори от Цариград […] от принуждение търсеха да се сродяват с тях, защото не можаха да ги подкрепват с оръжието или да ги изместят от техните територии“ (… la câtă putére și tărie agiunsése bolgarii, cât împărații Țarigradului […] de nevoie le căuta a să și încuscri cu dânșii, neputând cu armele a-i mai sprejini, sau de pre locurile sale a-i mai urni [4, p. 375]).

Димитрие Кантемир (1673-1723).  Гравюра на неизвестния автор.

   На друго място Кантемир възклицава, че Османската Империя (наричана метафорично „змей със седем глави“ [4, p. 156]) поработила редица силни държави, включително и българското. Така че „няма днес нито един знак на предишната им мощ и свобода“ (nici sămn au rămas carele să poată fi dovada ceii de demult a lor puteri și eleftirie [slobodzenie], [4, p. 156]). Книжовникът рисува по такъв начин застрашаването на свободата на неговата родина. Можем да заключим оттук, че Молдова и България, както и другите държави от югоизточна Европа, имали през това време един общ интерес: борба за отстраняването на османското владичество и за връщане на независимост. Историческите събития потвърдили тази интуиция на Димитрие Кантемир.

          Използвана литература:

1. Бойчева, П. Молдовские хроники XV-XVI вв. о болгарах на реке Сирет // Studia Balcanica 17. Изследвания в чест на Академик Николай Тодоров. София: Издателство на БАН, 1983, с. 44.
2. Старобългарска литература. Енциклопедичен речник. Второ, преработено издание. Велико Търново: Абагар, 2003.
3. История на българската средновековна литература. София: Изток-Запад, 2008.
4. Cantemir, D. Hronicul vechimei a romano-moldo-vlahilor. Chișinău: Știința, 2016.
5. Costin, N. Scrieri. Vol. 1. Chișinău: Hyperion, 1990.
6. Moxa, M. Cronica universală. București: Minerva, 1989.