ПРАЗНИКЪТ НА БУКВИТЕ В ДУШИТЕ НИ
Д-р Любомира ЖАКОТЕ,
Учителка по български език и литература
в Теоретичен лицей „Васил Левски”, град Кишинев
Когато напускаш родната страна, трудно си представяш какво оставяш там и какво взимаш завинаги със себе си в сърцето. След толкова време извън пределите на България, мога с увереност да кажа, че с мене завинаги остана и ще бъде до края магията на родното слово. Често си спомням моята първа учителка, която държеше малката ръчичка, когато пишеше криво буквите.Тези знаци на вечността! Те остават след нас, за да напомнят за нашия труд, за нашия живот, бил той славен или не.
Историята на българските букви е трагична и кървава. Няма нова идея, която да се утвърждава лесно и безболезнено. Разчупването на триезичната догма доказва правото на славяните да славят Бога на своя си език. Сега е лесно да го изречем. Но какво ли е чувствал свети Константин Философ, когато е отивал на диспута с венецианските свещеници и мъдреци? Защитавайки своите букви, той е защитавал себе си, делото на целия си живот. Благодарение на неговия дипломатически талант и блестящ ум, нашата азбука е единствената благословена на съществуване от амвона на катедралата „Свети Петър” в Рим. Вероятно, не е могъл да предположи на какви Христови изпитания ще бъдат подложени неговите ученици, за да защитят творението на своя учител.
България е единствената страна, която има няколко празника в своя официален календар, посветени на буквите, културата и образованието: Денят на светите братя Кирил и Методий, Денят на славянскатат писменост и Денят на светите седмочисленици.
На 11 май Българската православна църква отбелязва празника на светите равноапостолни братя Кирил и Методий – защитниците на Европа. Няма по-добра защита от образованието. Невежеството отстъпва пред него и потъва в забвение. Образованието носи духовна светлина на всички, вкусили от неговите сладки плодове. Там, гдето живее знанието, няма място за лъжата и лицемерието. Те са знаели това – гениалният мислител и просветленият учител. Заедно са създали хармонията на просвещението на умовете. Превели на славянски език свещени книги, за да могат техните братя да се приобщят към християнството. В онези далечни времена това е означавало да станат европейци с държава и закони. Да бъдат почитани и уважавани от другите владетели.
На 27 юли отбелязваме Денят на светите седмочисленици – светла дата за българите. Тогава учениците на Кирил и Методий са посрещнати от княз Борис I с почести в столицата Плиска. Той е единственият владетел в Европа, който се осмелява да приюти светите Климент, Наум, Ангеларий, Сава и Горазд. Българският княз разбира, че само с насилие не може да утвърди новата християнска вяра. Болярите сложили на показ кръстовете, крият под дрехите си езическите амулети. Само силата на убеждението, мощта на словото може да поведе цял един народ към благостта на Христовото учение. Приема Кирило-Методиевите ученици като Божия благодат. Създава им условия за превод на светите книги, за обучение на нови ученици. Така са спасени славянските букви. Неговият син Симеон Велики създава книжовни школи, утвърдили българските букви. Свети Климент Охридски и свети Наум Преславски славят името на своите учители чрез създадените скриптории, чрез подготвените ученици, разнесли славата на българското слово далеч извън границите на България. Днес с гордост можем да кажем, че имаме своя Златен век на българската книжнина още в, далечния сега за нас, Х век.
24 май отдавна се е превърнал за всички българи в празник не само на словото, но и на свободолюбивия дух. Зародил се като празник по време на османското робство, той в тъмните, страшни времена е помогнал да държим високо вдигнати главите си. Това е Денят на българското училище, преминало през превратностите на историческата ни съдба. Тук е мястото да споменем килийните училища, запазили родния език. Трябва да отдадем почит на Васил Априлов, дарил злато за построяването на първото светско, взаимно училище в Габрово. Не можем да не споменем Найден Геров, положил началото на светлия празник. По негово време на пловдивското класно училище се слагат надписите, изсечени в мрамор на български и арабски, че това училище е създадено със султански ферман. С преклонение трябва да сведем глави пред меценатството на братята Христо и Евлоги Георгиеви, дарили на България злато, за да има и тя университет.
Бъднините на един народ са светли, само ако в неговата душа живеят знанието и вярата. В началото на 19 век голяма част от нашите сънародници поемат трудния път на емиграцията в името на един по-добър живот. Намират радушен прием в Руската империя. Дават им се земи в Бесарабия, за да станат поданици на руския император, но никога не забравят кои са и откъде са тръгнали. В своите поселения най-напред строят църкви и училища. Само един поглед е достатъчен, за да разберем как са се чувствали на новата земя. Погледнем ли църквите в Комрат и Тараклия, наум идва само една дума „Свобода”. Построени в първата половина на 19 век, поразяват с размерите си. По това време в България може да се построи църква, вкопана в земята, за да може човек да стои прав в нея. В бесарабските български църкви се чувства свободният дух на преселниците, тяхната твърда християнска вяра, несломена от османския нашественик.
Тук не можем да не се спрем и на нашите бесарабски сънародници, дали на България светлите имена на министър-председател – Александър Малинов, на военен министър – Данаил Николаев, на първия ректор на Софийския университет – Александър Теодоров-Балан. Имена, положили началото на основите на съвременна България. Отгледани в Буджакската степ, пренесли обичта към прародината в сърцата си. Отзовали се на призива на родината, събрала образованите си чада за строежа на нова България. Не можем да не се спрем на ролята и мястото на Болградската гимназия във възпитанието на българското начало в своите ученици, създадена като просветен център за малките българчета. Тя е първото българско учебно заведение, което получава статута – гимназия. Много по-късно той преминава към класното училище в Габрово, днес известно като Априловската гомназия.
Какво означава да си българин, живеещ извън пределите на България? Този въпрос е имал различни измерения през годините. За хъшовете е било желанието да бъдат призовани на борба с поробителя. За богатите меценати – българи, да спомогнат финансово за развитието на родината.
А за учителя? Аз съм една от тези, които повече от 30 години живее в Република Молдова. От момента, в който в град Кишинев се отвори българското училище, никога не съм имала съмнение с какво искам да се занимавам. Да разказвам на учениците си за България. Да ги уча да бъдат българи. Да носят в себе си българската жилка чрез нашата литература. Да помнят, че България е дала на целия славянски род „книга да четат”. Докато в училището ще има кого да уча на „Върви народе възродени”, ще бъде жив хилядолетният полет на българина към знанието.
24.05.2020 г.
гр. Кишинев