16
сеп.
2019

НАУЧНА КОНФЕРЕНЦИЯ „БЕСАРАБСКИТЕ БЪЛГАРИ В БРАЗИЛИЯ”

   На 4 септемри 2019 г. в българската библиотека „Христо Ботев” в гр. Кишинев се проведе Научна конференция под надслов „Бесарабските българи в Бразилия”, организирана от Научното дружество на българистите в Република Молдова (НДБ в РМ). В проучване на тази тематика дружеството има вече определен опит. Преди всичко за това се говори в трудовете по история на българските села в Бесарабия. През 2014 г. председателят на организацията докторът на историческите науки Николай Червенков беше научен консултант на превода (от португалски на български език) и автор на увода към книгата на бразилския автор Жорже Косиков: „Имиграцията в Бразилия – бесарабски българи и гагаузи”. Книгата бе издадена под егидата на Държавната агенция за българите в чужбина, а преводът бе дело на известната българска преводачка от португалски език Мая Даскалова (София). През лятото на 2017 г. д.и.н. Н. Червенков, заедно с преводачката Мая Даскалова, Мария Червенкова и Васил Димитров, посетиха потомците на бесарабските преселници в Бразилия. Тези прояви вече бяха на вниманието на научната общественост в Република Молдова и България. Задачата на настоящата среща беше да се продължи запознаването и проучването на миналото и съвременното състояние на потомците на бесарабските българи в Бразилия.

   Участниците в конференцията бяха приветствани от новия посланик на Република България в Република Молдова господин Евгени Стефанов Стойчев. На срещата присъства и съветникът по култура, печат и образование на българското посолство господин Георги Йовков. Специално за участието пристигна от София преводачката Мая Даскалова, на която организаторите на конференцията изказват голяма благодарност.

Тук публикуваме фрагменти от материалите, представени на конференция:

I. Иван ГРЕК, доктор по история

ПРЕДПОСТАВКИ ЗА ПРЕСЕЛВАНЕ НА БЕСАРАБСКИТЕ БЪЛГАРИ В БРАЗИЛИЯ

   Предложеното на мен изказване предполага дълбоки познанния на темата изцяло, от което зависи, как да се формулира тя: като предпоставки или като причини, като преселване или като емиграция. За съжаление нейното проучване е в самото начало, най-важните архивни источници все още не са вкарани в научен оборот. Независимо от това, че още списание „Отец Паисий”, издавано в България, в края на 20-те години на миналия век отделя внимание на това изселване. В последните 15–20 години за него има откъслечни данни в краеведски бесарабски български и гагаузски публикации. В тях в същност са вкарани главно мемоарни източници, тоест спомени за него, събирани от по-старите селски жители. Дори в книгата на Жорже Косиков „Имиграцията в Бразилия: бесарабски българи и гагаузи” от 2014 г. до голяма степен са използвани мемоарни източници, събрани като експонати в краеведски музей, или с проведеното социологично анкетиране.

   Когато се говори за това изселване на бесарабските българи и гагаузи в Латинска Америка назовават се цифри 10000 българи и 5000 гагаузи изселници, всичко 15 хиляди души. За да си изясним, какво означават тези цифри, ще направя сравнение. През 1818 г. числеността на новите заддунавски преселници, пристигнали по време на Руско-турската война от 1806–1812 г. наброявали примерно 23 500 човека, и в това число влизали и 14% молдавци, или около 3 400 човека. Значи, бразилското изселване на бесарабски българи и гагаузи през 1925–1927 г. обхващало до 75% от преселването от началото на XIX в., което фактически става основа и на досегашното присътствие на заддунаските преселници в Буджака. А като добавим към него приазовската емиграция на българи и гагаузи от молдовската част на Южна Бесарабия през 1860–1861 г., наброяваща до 20 хиляди човека, и преселници българи и гагаузи от Буджака на Северния Кавказ и в Тургайска губерния по времето на Столиписката реформа (1909 – 1913 гг.) наброявща повече от 12 хиляди души, стигаме до извод, че от тук за по-малко от 70 години се изселват само масово повече от 50 хилади души българи и гагаузи. Това е примерно толкова, колко заддунавски преселници бяха настанени в Буджака през 1812–1830 г

   Какви бяха все пак причините за изселването в Латинска Америка, в това число и в Бразилия? Аз ги виждам четири. Първата е недостиг на земя за земледелието и животноводството не само в тази част на Буджака, която беше определена през 1819 г. за заселване на заддунавските преселници, а и в цяла Южна Бесарабия, където възникнаха в края на 19 – началото на 20 в. десетки нови села с чисто българско или етнически смесено население. Същият проблем подтиква тяхното масово изселване и по време на Столипинската реформа, за която по-горе стана дума.

   Втората причина за емиграция в Бразилия беше свързана с разрушаването на селската община, станало със законодателно позволение парцели земя да се купуват и продават, което довежда до социалното разграничаване в селата на бедни, средняци и богати земеделци. Този процес също беше свързан със Столипинската реформа, започнала в началота на ХХ век и продължалаа до 1917 г. (по този въпрос има публикувана специална статия от Н. Червенков и Ив. Думиника). Обаче мащабно социално разпокъсване става в българските и гагаузските селища в Буджака главно след 1918 г. И към 1940 г. до 75–80% семейства в тях бяха изобщо без земя или имаха такава до 5-7 десятини, които в природно-климатичните условия на Буджака все едно, че е нищо.

   Третата причина е гладът през 1925–1926 г. За тази причина изобщо не се говори, сякаш, че такъв глад не е имало. От баща си съм чувал, че той бил не по-малко тежък от глада през 1946–1947 г. Въпросът изцяло не е проучен. Би трябвало да се проучи и доколко аграрната реформа в Румыния през 1922/23 г. има отношение към тези гладни години.

   Тези три причини имат социален произход. Те започват още, когато Бесарабия е част на Русия, и продължават, когато тя е окупирана от Румъния. Друг е въпросът какво би станало със селяните – българи и гагаузи, ако Бесарабия беше останала в състава на Съветския Съюз? Щеше да бъде и тук същото, което стана с довоенната съдба на приазовските, кримските и другите българи в Съюза. Но може със сигурност да се твърди, че нямаше да има емиграция в Латинска Америка, разбира се, и в Бразилия.

   Четвъртата причина е политическа, по-точно етнополитическа. В Бесарабия през 1918–1940 г. се провеждаше малцинствена политика, която имаше асимилационни измерения от една страна, и от друга преследваше да се намали малцинственото население тук. Изселването главно на бесарабски българи, гагаузи, немци (макар че имаше преселници украинци и други) отговаряше на този стремеж на Букорещ. Румънските политици сякаш доста деликатно и дипломатично се отнасяха към тази емиграция. От тяхната страна нямаше натиск срещу българите, гагаузите, немците за изселване. Обаче те не допускаха изселване на местното бесарабско молдовско население, преместваха тук и запрутски етнически румънци. Освен това, те не пречеха на емисарите да водят пропаганда сред българи и гагаузи, които продаваха земята и имота си на безценица. Българският историк Иван Стефанов Пенаков отбелязва в списание „Отец Паисий” през 1928 г.: „В ромънския печат също така най-недвусмислено е било разкрито, че емигрирането в Южна Америка на малцинственото население е било съзнателна политика на правителството спрямо това население”. Тези, които емигрираха, бяха измамени от специално наетите агитатори, че в Бразилия хлябът расте по дърветата.

   В своите краеведски монографии по историята на българските села Гюлмян, Купоран, и гагаузското село Гайдар аз се опитах да изясна въпроса за емиграцията в Латинска Америка. В Гюлмян открих повече от 20 семейства, които заминали за Бразилия. В книгата на Косиков никой от тях не е отбелязан. Аз имам връзка по фейсбук с Рубенс Гербали, роден през 1945 г., живеещ в Сао Пауло. Там живее и неговият брат. . В село Купоран открих само наколко емигрирали в Бразилия фамилии, обаче те са много повече, което разбрахме след издаването на книгата. А в Гайдар не можах да открия кои и колко са емигрирали. Имах там среща с една стара жена, която като дете с родителите била в Бразилия, но после се връщат в Бесарабия. Но тя е от село Томай, омъжена в Гайдар.

   Преди един месец бях в село Вознесени, Леовски район, където имах среща с един старец, роден през 1936 г. Баща му със семейството си заминава за Бразилия, обаче се връщат обратно. В това село се срешнах с още един човек, Димитър Каражеляско, който ми каза, че и семейството на неговия дядо също се е върнало от Бразилия, обаче там остават двамата братя на баба му, по фамилия Телпис, които, както той смята идват в село Вознесени от село Девлет-Агач (Дивитлия). Дъщерята на Димитър Каражеляско поддържа връзки с потомците на тези братя. В книгата на Ж. Косиков има информация, посочена от националния архив на Рио де Жанейро за пътуващия от Румъния глава на семейство от Девлет-Агач Георги Телпиз, неговата съпруга Стефанида, двете му деца и брат Сава. Струва ми се, че потомците на тези две деца живеят в Сао Пауло. Надявам се, че възникналия напоследък интерес към историята на бразилката емиграция на българи и гагаузи от Бесарабия ще доведе до едно по-солидно монографско проучване.

д-р Иван ГРЕК

II. Иван ДУМИНИКА, доктор по история

РУМЪНСКИТЕ АРХИВИ ЗА ПРЕСЕЛВАНЕТО НА БЕСАРАБСКИТЕ БЪЛГАРИ В БРАЗИЛИЯ

   В Националния архив на Република Молдова се пазят различни оперативни доклади на румънската тайна полиция (сигуранца), които се съхраняват във фондове № 680 (Регионен инспекторат на сигуранца в Бесарабия) и № 691 (Главна дирекция на полицията и сигуранца на Румъния). В докладите на румънската сигурца се проследяват някои данни относно процеса на преселване на бесарабските българи в Бразилия.

   От доклада, пратен в тайната полиция на 27 август 1936 г. научаваме, че баптисти от български произход, които живеят в селата Бановка и Вайсал започват да продават домовете си с намерението да се преместят в Бразилия. Обръща се внимание на факта, че във връзка с това българските вестници публикуват статии, които свързват причините за преселването с трудните условия на живот и преследване от страна на официалните румънски власти. След проучване на случая беше установено, че баптистите от Бановка и Вайсал действително са имали намерение да заминат за Америка. Желаещите да заминат, отбелязват, че в Америка се живее по-добре и че там има много баптисти. Освен това много от тях имали роднини там. По този повод румънската тайна полиция изпраща заповед до жандармерийските постове на тези села, с която се нарежда да не се спират, а по-скоро да се насърчат българите да се преселват (рум. Avem onoare a vă ruga să bineveniți a dispune să se intervină către Inspectoratul de Jandarmi în sensul că aceasta mișcare de emigrare a bulgarilor să nu fie stângerită ci favorizată).

   На 28 август Сигуранца съобщава, че във Вайсал са пристигнали 2 писма от Сава Генчев, родом от това село, преселил се в бразилския град Палма (щата Минас Жерайс), в които той призовава бившите си съселяни да продават имотите си и да се преселват в Бразилия.

   От писмото става ясно за готовността за преместване на българите от селата Вайсал, Ташбунар и Мусаит. В едно от писмата Генчев съобщава, че в селото скоро ще пристигне делегат от Бразилия. Той призовава кандидат-емигрантите да довеждат и роднини със себе си. Генчев моли да му донесат румънската Библия и карта на Европа. Освен това, според неговите инструкции, заселниците трябва да носят със себе си: дебели дрехи, тигани, железни кофи, самовари. Било е предвидено, че при пристигането си в Бразилия, емигрантите трябва да са облечени добре, така че да не са боси „тъй като хората тук са модерни и богати”. Предупреждава се, че в началото заселниците ще работят на плантациите за кафе.

   От второто писмо научаваме, че бразилските власти не разрешават на всички да се преместят в Новия свят. Преди това желаещите са изпратили актовете си за раждане до Генчев. Става ясно, че бразилците насърчават преместването на многодетни семейства и роднини. Затова на тези, на които е било отказано, се препоръчва да се присъединят към роднини, на които е разрешено да се преместят. Генчев съобщава, че заселниците от селата Вайсал и Ташбунар ще получат място да се устроят в близост до вече създадена колония на бесарабците. Той обещава, че ще им бъде платено за транспорт до Бразилия и че той ще бъде техният преводач в новите земи.

  Веднага Генчев призовава да не вярват на онези, които се опитват да ги спрат, във връзка с това споменава името на Иван Кейкур „който дори няма представа какво означава Бразилия”. И продължава, като казва, че в Бразилия европейците живеят като истински собственици. Освен това той казва, че не е виждал в Палма някой да яде мамалига (polenta).

д-р Иван ДУМИНИКА

III. Николай ЧЕРВЕНКОВ, доктор на историческите науки

ПОСЕЩЕНИЕ ОТ ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА НАУЧНОТО ДРУЖЕСТВО НА БЪЛГАРИСТИТЕ В РЕПУБЛИКА МОЛДОВА (НДБ в РМ) НА ПОТОМЦИТЕ НА БЕСАРАБСКИТЕ БЪЛГАРИ В БРАЗИЛИЯ: ОСНОВНИ ПРИДОБИВКИ И ЗАКЛЮЧЕНИЯ.

   От 3 до 19 юни 2017 г. аз, преводачката Мая Даскалова от София и съпругата ми Мария Червенкова предприехме пътуване до Бразилия. Поставихме си основна цел – събиране на материал за историята на бесарабските българи, запознаване с живота на техните наследници днес. Преди всичко се проведоха няколко срещи с активистите и ръководството на Културната Асоциация на Българския Народ в Бразилия (председател Ана Мария Барбоза).

   Много емоционална бе срещата в просторната къща на Соня Димов, дългогодишен председател на организацията. Основно бяха поканени най-възрастните представители на първите, пристигнали като деца в Бразилия, общо 9 жени, с които бяха записани интервюта. Имаше наследници на фамилии от различни бесарабски населени места, също така първо и второ поколение, родени вече в Бразилия. Голямо вълнение предизвикаха снимките от далечното минало, които специално бяха донесени, запазени с голяма любов. Тези възрастни дами практически вече не говорят на родния си език, макар че твърдят, че когато са тръгвали на училище, са знаели само български.

 Посетихме традиционния празник на имигранта. Това грандиозно по мащаб мероприятие тогава се провеждаше за 22 път в Музея на имиграцията – сградата, обитавана навремето от имигрантите. В друг ден имахме предварително уговорена среща с представители на музея, които ни разведоха из музея. Така, наред с откритите експозиции, те ни предоставиха възможността да се запознаем с неговите фондове, недостъпни за посетители. Любезните домакини ни бяха подготвили копия на някои документи, както и записани спомени на бесарабски българи.

 Важно за нас бе, че имахме възможност да се запознаем с редица изследователи на бесарабската имиграция в Бразилия, преди всичко с г-н Жорже Косиков, адвокат, съдия, университетски преподавател. Като пенсионер, той подготвя и публикува трилогия, посветена на бесарабските имигранти. „Имиграцията в Бразилия. Бесарабските българи и гагаузи” е една от книгите, за която говорихме.

   Състоя се среща и с известната бразилска изследователка на имиграцията в Бразилия, доктор на историческите науки Соня Мария де Фрейтас, рабитила в отдела „Устна история” в Музея на имиграцията. На нея дължим записите на 9-тимата бесарабски българи, направени през 1996 г. Тя ми предостави текстов вариант на тези интервюта.

    Своята книга ни подари и Нейде де Соуза Праса. В нея тя описва историята на бесарабското семейство Волкови от Чумлекиой (сега село Ровное, Тарутински район, Одеска област). Получихме и книгата на Селсо Греков. Това е португалско-български /диалектен вариант/ речник, написан на латиница .Имахме отделни лични срещи, например с Катя Карастан, коята донесе писмен поздрав на своя баща към мен, който тогава беше на 99 години, със здрав ум и добре пишещ на български език.

   На всички срещи се подчертаваше големия принос на сънародниците в Бразилия за развитието на различни отрасли в страната, също в образованието и културата. Запознахме се с творчеството на двама художника с бесарабско потекло – Антонио Петиков /Петков, родът му от Кортен/, известен съвременен художник в Бразилия/ и на Кристина Косиков, която подари две свои картини за Молдова и за България.

   Посетихме и православния храм „Света Троица”, където се намира епархията на Първата руска православна църква в Южна Америка, която не е подченена на Московския митрополит. Тук има енория и от бесарабските българи. Имахме важни и интересни срещи в Рио де-Женейро, преди всичко с Мигел Жоао Косиков, брат на Жорже Косиков, голям общественик и предприемач, тогава на 86 години.

   Надявам се, че придобитите впечатления и събраната автентична информация и литература ще позволят да се направи преглед на някои аспекти относно историята на бесараските българи в Бразилия. Сега можем да кажем само някои предварителни изводи. Прави впечатление, че техните наследници нямат обща представа за причините на преселването. Посочват се такива, като: липса на земя, румънизация, нежелание на мъжете да отиват в румънска казарма, доста привлекателните обещания за работа и живот в Бразилия и т.н. Дори се изказват такива небивалици, например, че техните предци са бягали от комунистите, макар че тогава Бесарабия е била в границите на Румъния. Преселниците се задължавали да водят децата си, като едно от тях трябвало да бъде от мъжки пол на възраст 10-14 години. Доста семейства, които имали малко деца, взимали със себе си племенници или други роднини, за да отговарят но изискванията. Позволявам си да констатирам, че голям процент от главите на семействата са били участници в Първата световна война, в състава на руската армия.

   Запознанството с бесарабските българи в Бразилия показа, че благодарение на присъщата им интелигентност и трудолюбие тези заселници успяват да намерят своето място в обществото, да осигурят добро образование на децата си, твърдо убедени, че само по този начин ще постигнат необходимата професионална реализация и висок социален статус. Вече от второ и следващи поколения те губят родния си език, но поддържат българското си потекло и много от тях търсят корените си в Молдова и Украйна. За съжаление, българските организации в тези държави, както обществеността в България, практически нищо не предприемат за съхраняване на тяхната национална идентичност.

   Много съм благодарен на съдбата за това посещение в Бразилия. Надявам се придобитите от там извори и литература за бесарабските българи в Бразилия да ми позволят да разкрия някои нови аспекти от тяхната съдба.

д.и.н. Николай ЧЕРВЕНКОВ

IV. Мая ДАСКАЛОВА, преводач

БЕСАРАБСКИТЕ БЪЛГАРИ В БРАЗИЛИЯ: СЪВРЕМЕННИ ОРГАНИЗАЦИИ, ДЕЯТЕЛИ, КУЛТУРНА ДЕЙНОСТ

   Обединяването на бесарабските българи в Сао Пауло става около градежа на първата руска православна църква. При поставянето на основния камък 90% от присъстващите са българи. Църквата е изградена за 8 месеца. В момента епископ там е Жорже Петренко, роден в Кишинев.

   През 1956 г., по случай 30-годишнината от идването на бесарабските емигранти в Бразилия, се създава първата тяхна асоциация, но въпреки многобройните опити, нейният статут не е регистриран официално. Причината е разразилата се конфронтация по време на „студената война” и факта, че бесарабските българи произхождат от източноевропейска страна по онова време социалистическа република в рамките на Съветския съюз. Въпреки неуспеха, българите остават сплотени, събират се по случай празници и в края на седмицата да се видят и поприказват.

   През 1996 г. тържествено се отбелязва 70-та годишнина от идването на бесарабските българи и гагаузи в Бразилия. Организира се голямо честване в Музея на имиграцията в Сао Пауло с изложба, на която всеки донася свидни вещи, запазени от първите, акостирали на бразилския бряг. Тогава Музеят на имиграцията попълва своя архив „Устни сведения”, като интервюира бесарабски българи и гагаузи, а именно:

  Мария Керова Рашкова, Юлиян Димов, Анна Димов, Константин Терзи, Вера Керова Терзи, Димитър Коев, Константин Куралов, Андрес Петков.

   Въодушевени от честванията на годишнината, бесарабските имигранти отново поставят въпроса за създаване на своя организация. Инициатор е патриархът на българската диаспора в Бразилия – Юлиян Димов, който доживя до 100 години и остави незаличими спомени у своите сънародници. Учредителният комитет се събира в неговата къща в гр. Сао Каетано ду Сул. Жорже Косиков изготвя устава на асоциацията, единодушно одобрен от присъстващите. Така се създава Културната асоциация на българския народ в Бразилия „Българи”. Времето на „студената война” отдавна е отминало и асоциацията получава официален статут. Първи председател е Нелсон Греков. През 2002 г. се провеждат избори и начело на организацията застава Анна Стоянова. Прави се списък на членове, общо 190 души.

   През 1998 г., благодарение на Жорже Косиков, който влиза в контакт с филиала на The Freiendship Force, Молдова, се организира най-важната инициатива на новосъздадената асоциация – 20 души посещение страната.

   2006 г., по повод 80-та годишнина на бесарабската имиграция в Бразилия, се провежда още едно мащабно честване, на което присъстват близо 200 души, сред които много млади хора, което идва да покаже, че в семействата им са предали любовта и уважението към земята, откъдето са тръгнали техните предци.

   Културните мероприятия, в които дейно участие взима асоциацията на бесарабските българи и гагаузи, на Празникът на имигранта, който всяка година се провежда в Музея на имиграцията в Сао Пауло, както и двата варианта на празника на Източна Европа, в двата му варианта: тематичен и културен. Първият посветен на даден тема, вторият на културно събитие, които се редуват през всички месеци на годината.

   Бих искала да ви запозная с изявени представители на нашите сънародници в Бразили в областта на изкуствата и литературата.

   Ще започна с настоящия председател на асоциацията – Ана Мария Барбоза,  художник, занимава се с пластични изкуства, която винаги представя българската организация на всички културни събития в Сао Пауло.

   Тереза Кристина Косиков е архитект по образование, която от няколко години се занимава изключително с изобразително изкуство. Тя ни прие радушно в своето ателие в град Убатуба и имахме удоволствието да получим като подарък две прекрасни нейни картини.

   Ще спомена и Марушка Кара – също художник, която с голяма прецизност работи в областта на научната литература, както и в сценографията.

  Антонио Петиков е още един известен творец с бесарабски корен, който гостува в София със своя изложба през 1998 г. по време на срещата на изявени българи от цял свят, организирана от Държавната агенция за българите в чужбина.

   На тази среща присъства още един представител от Бразилия – бившият ректор на Университета в столицата Бразилиа – Жоао Клаудио Тодоров, който излиза от сферата на изкуството, но не мога да не спомена един бесарабски българин, оглавил университет.

   Най-голямо внимание ще отделя на пишещите, посветили време и усилия, за да запазят семейната и колективна памет за бъдещите поколение. Ще ги представя в хронологичен ред:

   Стефан Кинчев написва своята автобиографична книга „История на Дунавска Бесарабия. Странна идея на един момък”, издадена на два тома между 1960 и 1969 г.

  През 70-те година на XX век, след 46 години, той отново се среща с родния край. Тогава пише поемата „До СССР и назад с реактив” (1972 г.) Негово дело също така е сборникът „От всичко по малко”.

   За да остави на своите наследници знанието, че са бесарабски българи, Сава Генчев пише „Историята на моя живот” (непубликувана). Този биографичен разказ е написан на пишеща машина, като основно се разделя на две части: спомени за родния край и живота в Бразилия. Придружен е с рисунки на автора.

   За приноса на Жорже Косиков към бесарабската имиграция в Бразилия и историческата наука в България, Молдова и Украйна може да се говори само с респект и благодарност. Не ми известно някой друг потомък с български корен по света да е посветил толкова усилия за написването на подобен грандиозен труд, като неговата трилогия, посветена на имиграцията на българи и гагаузи предимно в Бразилия, но също така и в Уругвай, издадена в последователно през 2005, 2007 и 2015 г.

   За неговото дело мога да говоря много, защото имах възможността да преведа първата му книга „Имиграцията в Бразилия: бесарабски българи и гагаузи”. Преди това смятах, че емиграцията в Бразилия е била епизодична, индивидуално начинание на отделни българи, които напускат Европа в навечерието на Втората световна война – предимно студенти, интелектуалци, какъвто е случаят с бащата на Дилма Русев, например. Едва когато разтворих тази книга разбрах, че всъщност имиграцията в Бразилия е „бесарабска”! Тази имиграция няма нищо общо с заминаването за Северна и Южна Америка (предимно Аржентина) на хора от българските села. Лично моят прадядо е заминал за Съединените американски щати, но се връща заради смъртта на жена си. По време на работата ми в „Предавания за чужбина” на Българско национално радио се запознах с аржентинци с български корен, които са ми разказвали от кои села на Северозападна България са тръгнали техните предци.

   Изключително впечатлена от запознанството с първата и втората книги на Жорже Косиков, които ми бяха донесени в България от моя голям бразилски приятел, архитект Журандир Буено Фильо, за съжаление вече покойник, аз реших да отида в Държавната агенция за българите в чужбина, за да представя на нейния председател този невероятен труд. Така впоследствие, благодарение на Райна Манджукова, книгата бе издадена през 2014 г. Освен това българско гражданство по заслуги получават авторът Жорже Косиков и неговият брат Мигел Жоао Косиков, също с големи заслуги към българската общност в Бразилия, който работи в областта на образованието, като създава университети, където наследниците на бесарабските българи имат възможност да се учат.

   В момента, благодарение на подкрепата на д.и.н. Николай Червенков, започвам превода на втората книга на Жорже Косиков: „Имиграцията в Бразилия и Уругвай: бесарабски българи и гагаузи”, която имам удоволствието да ви представя. В първата книга са публикувани историите и родословията на 53 семейства. Но както споменава самият автор, едно от основните заслуги на тази книга е, че тя разпалва интереса у наследниците на бесарабските заселници към историята на техните родове, така във втората фигурират вече 90 фамилии. Имам удоволствието да ви я представя, както виждате в нея има огромен илюстрационен материал – над 800 снимки, като всеки фамилен разказ е придружен от съответното родословно дърво. С автора направихме едно разумно съкращение, като наблегнахме на онези глави, които ще представляват интерес за читателите от България, Молдова и Украйна. Още едно нещо искам да подчертая: към деветте колонии, създадени от бесарабските българи и гагаузи в щата Сао Пауло, фигуриращи в първата книга, във втората авторът публикува информация за още четири в други щати на страната.

   Последната книга от трилогията книга носи заглавието: „Бесарабски имигранти: българи и гагаузи (1926–2015)”.

   Жорже Косиков посвещава много усилия не само в написването на книги за бесарабската имиграция, но също така да заяви нейното присъствие в бразилското общество, така че да се знае, че макар и не толкова многолюдна, в сравнение с имиграцията от другите страни на света, тя има своя дял в изграждането на бразилското общество от началото на XX век. И не само това, по този път тя е дала свидни жертви. По негово предложение 18 април е одобрен от общината на град Убатуба за ден на поклонение пред жертвите на остров Аншиета, който се намира на 5 км от града. Там с пристигането си през 1926 г. са заточени 2000 бесарабски българи, вдигнали се на бунт срещу неизпълнените обещания, които емисарите на бразилското правителство са им давали с цел да ги привлекат да се изселят в Бразилия. Жорже Косиков издава и специална книга, посветена на тази трагедия, която носи заглавието „Наказание и смърт” (2017).

   През 2018 г., по повод годишнината от основаването на Асоциацията, Жорже Косиков активно участва в организирането на изложбата „Светът в движение”, представяща документи и снимки от периода 1924–1945 г., която гостува в две учебни заведения с цел да запознае студентите от университета в град Сан Бернардо ду Кампо и колежа в град Убатуба с историята на бесарабската имиграция.

   Друга книга на Жорже Косиков в съавторство с Маркос Вазняк, която излиза на диск в обем 650 страници, носи заглавието „Васил – българският имигрант”. Една невероятна история, която според отзивите в пресата, е готов сценарий за пълнометражен художествен филм.

  Пожелавам и занапред творческо дръзновение на Жорже Косиков! Неговият несломим дух и отдаденост на българщината в далечна Бразилия са вдъхновяващи и заслужават огромното ни уважение!

  Ще спомена и други автори, посветили време и усилия с единствената цел – да оставят на следващите поколения знания за своя род, макар че проф. Н. Червенков вече говори за тях. По случай 90-та годишнина от идването на бесарабските българи и гагаузи в Бразилия излизат две книги:

  „Малък тълковен речник на думи и изрази на бесарабските българи, дошли в Бразилия през двадесетте години на XX век”. Негов автор е Селсо Греков. В него той описва всичко, което помни, като думи, изрази и истории, свързани с Бесарабия, които е чувал в семейството.

   „Бесарабски заселници: пътуване към тропическите земи”. Автор на тази книга е Нейде де Соуза Праса, която разказва историята на семейство Волкови от с. Чумлекьой – родът на нейната майка.

   Понеже зададената тема на моето изказване касае организациите на българите в Бразилия, към спомената Културна асоциация на българския народ в Бразилия, ще спомена още две: неофициалната такава на „Българите в Бразилия”, която поддържа електронна страница и група във Фейсбук. Тя представлява българите от новата емиграция, състояла се след демократичните промени в България след 1989 г.

   Другата организация, създадена през 1929 г., е „Асоциация на потомците на бесарабските румънци”, която се намира в щата Санта Катарина.

Мая ДАСКАЛОВА

V. Писмо на Татяна КОВТУН, краевед от Чушмелий, към организаторите на конференцията

   Миналата, 2018 г., видя свят книгата за Чушмелий, моето родно село. Материали за преселването в Бразилия на чушмелийчени в нея няма, тъй като на момента на издаването нямаше яснота по въпроса. Всичко, с което разполагах – това са моите записки от живи свидетели, помнещи от прадедите си за изселниците. До днес нямам архивни потвърждения, но факта си е факт – и, мисля, няма основания за измислици по въпроса, тъй като живата памет е един сериозен свидетел на събитията. Одеските учени убеждават, че такива от Чушмелий нямало, поради това, че селото географски е разположено много удобно за търговия – между два града и близо до дунавското пристанище – и чушмелийчени не се нуждаели в повечето земи. Но румънската политика се е разпространявала на всички бесарабски българи без избор, и в Чушмелий е имало семейства не чак толкова оземлени. Това вече е причина, за да тръгнат в Бразилия. Преселването в Таврийските степи (основаните там села Богдановка и Степановка нали са безпрецедентен факт!) е също резултат на политическите румънски интриги. За Таврия от Чушмелий са заминали много, за Южна Америка – по-малко. За тези съм записала от моите дядо и майка.

  1. Пенчев Андрей – заминава за Бразилия самичък, като оставя тука жена и три деца. Отива да види какви са възможностите в неизвестна Бразилия и да осигури всичко за семейството си, да се върне и вече да заминат обратно цялото семейство. Всичко се реди не както е планирал, остава там, работи, създава семейство, ражда му се син. На него той открива за кръвните си роднини в Бесарабия. Впоследствие, вече бразилските му потомци намират начин да препратят паричното дарение на събратята си в СССР. В село тогава живеят правнуците му Андрей и Мария. Завещанието минава съответните инстанции–Москва–Киев–Одеса–Измаил. Местните власти отрицават родството им (председател на с/съвет Караджов Б. З.) и дарението се губи.
  2. Пенови, Михаил и Анна, не е известно нищо за тях. Намери се тяхна роднина правнучка, която също потвърждава заминаването им.
  3. Кабадай – прякор, фамилията не се помни. Живял в провинция Патагония, Аржентина. Завърнал се, открил „улойница”. Общувал малко със съселяните си, понеже имал високо самочувствие. Затова и получил прякора си „кабадай”, „кабадайлъя” – наперен и високомерен. Ходил с бомбе и широк панталон. Носията му предизвиквала смях и учудване, т.е. не била характерна за българите-чушмелийци. Така се ражда в Чушмелий изразът „сякаш си от Патагонията” (т. е. облечен си небрежно, не както подобава), който битува до днес.
  4. Мелания Будурова – остава вдовица с пет сина и една дъщеря, която често боледувала. Предприемчива, тя решава да тръгне, за да осигури на синовете си земя и жилище тук в Бесарабия, като там в Бразилия направи сума пари. Разпродава дом и оскъдната си покъщнина, купува билети. В навечерите преди да тръгнат умира болната и дъщеря Маринка. Заминаването за Южна Америка на Мелания не и се осъществява.

   В края на август 2019 г. свърши своята работа 5-то издание на Международния форум „Българско наследство” в Балчик, България, на което беше гост професора от Румъния, банатски българин Лука Велчев. При срещата с него го помолих за помощ по въпроса. Молба имам и до вас, учени-българисти от Молдова: може би по някакъв начин ще ми помогнете с архивните документи. Информацията тук е малко. Нека се знае за жизнените перипетии и на чушмелийските „бразилци”. Това ни е историята!

Татяна КОВТУН

VI. Надежда КАРА, доктор по филология,

 Представяне на песня от село Васильовка

Не успели да отидат в Америка

Да знаеш, мамо, да знаеш,

къко и чудо станало

в Бановка село голямо,

двайси и шестата година.

Кирила младо юначи,

той си дружина посъбрал,

фъв Америка да иди

и на дружина думаши:

– Дружина, вярна събрана,

къкто са вярно ний сбрайми,

тьй да са верну слушами,

Я дайти си билетити,

билети и чиртификати,

 

яз у Букурещ ша ида

в американската контора,

до американския консул,

ша ви билети заниси,

билети и чиртификати.

Дружина го послушала

и си билети дадъха.

Кирил у Букурещ отиди

и им билети занеси

в американската контора,

до американския консул.

Консул Кирила думаши:

– Кирила млади юначе,

 

вас вис а пътя закрива,

гоаницата й заключена,

няма в Америка да идити.

Кирил са чуди и мае,

како да стори, направи,

како си чуду направи,

а чи си дора продади,

дора ощи с къщата

и зимята си продади,

и зимята ощи й лозиту.

Чи отиди Кирил, утиди

фъв Галац са пазари,

фъв Галац на градинити.

   (Пяла Екатерина Гьоргьовна Туфикчи, род. 1912 г., с. Васильовка, Болградски район, Одеска област, УССР. Записал Н. Кауфман, април 1971 г.).

д-р, доц. Надежда КАРА

   Участниците на конференцията изказаха намерение за по-нататъшно проучване преселването на бесарабските българи в Бразилия с превличане по-широк спектър на източници, предимно от архивите на Румъния и Молдова.

                                                           Прес-служба на НДБ в РМ

Leave a Reply

*

captcha *