ЛИЧНОСТ И НАРОД В ТВОРЧЕСТВОТО НА ИВАН ВАЗОВ
Д-р Любомира ЖАКОТЕ, учителка по български език и литература в
Теоретичен Лицей „Васил Левски”, гр. Кишинев; член на УС на НДБ в РМ
Проблемът за ролята на народа и на историческата личност заема особено място в литературата. Може да се каже, че историята се прави от личности, които се раждат от народа и живеят в преломни за развитието на страната си времена. Българската история подтвърждава този диалектически закон.
Иван Вазов не може да остави без внимание тази философска взаимовръзка. Той е поет и писател отдал цялата енергия на живота си за възхвала на българина и на българското. Може да се каже, че чрез своите произведения, той формира и съвременните, утвърдени днес образи на нашите национални герои.
В този аспект трябва да се разгледа цикълът оди „Епопея на забравените”. Това е сборник създаден, за да даде отговор на българската политика в последната четвърт на 19 век. Ако се разгледа формално заглавието „Епопея На забравените” веднага може да се каже, че то е безсмислено. Думата епопея означава величаво събитие, което се помни във вековете. Но предлогът НА забравените води до противоречие между вечното и забравеното. Заглавието би трябвало да бъде „Епопея ЗА забравените”. Тогава от позицията на обикновения читател всичко е логично. Но Вазов я нарича така, за да обърне внимание към миналите светли дела и примери, които трябва да възпитават младото поколение и да възпират безнравствени политици. Много е удобно веднага след Освобождението да бъдат забравени тези велики българи, запалили огънчето на самоуважението в българина, от което по-късно ще се разгори пожарът на Априлското въстание и епопеите на Шипка и Стара Загора. Вазов винаги е бил лакмусът на епохата, в която живее. Вижда ясно зараждането на един нов тип българин, когото по същото време описва Алеко Константинов. Затова в Пловдив в периода 1881 – 1884 година написва „Епопея на забравените”. Tози цикъл много ясно очертава епохата на Българското възраждане от Паисий до Шипка. Неслучайно одите са дванадесет. Дванадесет са апостолите Христови. Вазов сравнява извършеното от тези исторически личности за България със саможертвата на Христос в името на човечеството.
Този цикъл започва с одата „Левски” неслучайно. Според автора Левски е апогеят на национално-освободителните борби на българския народ. Може да се каже, че чрез тази ода Вазов формира и нашата съвременна представа за Апостола на свободата. В нея можем да проследим терзанията на младия монах, който мисли за съдбата на своя народ.
„Манастирът тесен за мойта душа е…”
Задава си въпроса дали религията е достатъчно силна мотивация, за да живея неговите събратя така повече от 4 века. Намерил отговора, поема своята Голгота. Вазов за пръв път сравнява Левски с Христос като дело и саможертва.
„ О бесило славно!
По срам и по блясък
ти си с кръста равно!…”
Дава оценка на живота и дейността на Дякона след повече от 10 години след неговата смърт. Доказва, че той не е забравен от съвремениците. Твърди, че няма друг по-свят и жертвоготовен образ в българската история. По този начин обръща внимание на власт имащите върху бедственото положение на семейството на Левски и апелира за съхраняване на неговия роден дом. Заражда се идеята за издигане на паметник на Апостола на свободата на неговото лобно място в София.
Не може да бъде оставена без внимание и одата „Паисий”. Вазов чрез нея дава точна оценка за мястото на този скромен монах в историята на България. Без тази малка книжка, само 168 страници, написана на ръка, нямаше да се запали искрата на националната гордост, на жаждата да се знае миналото, на мечтата за свободно бъдеще.
„…От днеска нататък българский род
история има и става народ…”
Колко кратко, но колко точно е казано! Един етнос става народ само ако има своя написана и систематизирана история. И тогава, а и сега не се знае много за личността на Паисий. Като всеки монах, приемайки постриг, се е отказал от своето лично Аз в името на служението на Бог и на другите, забравяйки себе си. Но делото му е епохално. Това е възпято от Вазов. Един скромен монах не само създава първата история на своя изстрадал народ, но ходи от село на село, от град на град, като Христос, да я чете на безпросветните овчари и занаятнии, за да се почувстват те част от нещо голямо и велико, което се нарича НАРОД. И чрез тази ода Вазов още веднъж дава отговор на философския въпрос за ролята на историческата личност върху обществените процеси. Без силната, просветена личност народните маси не могат да осъзнаят своята стихийна сила, която променя тяхната историческа съдба. Единствено времето може да даде отговор дали една личност е историческа или обикновен човек. Одата за Паисий Хилендарски е написана приблизително век след неговата смърт. Неговото дело се помни и знае от потомците. Следователно може да бъде причислен към плеадата исторически личности, с които България се гордее. Това е безпристрастната историческа и философска оценка на Вазов, но изразена чрез огнено слово, което не оставя никого равнодушен.
Априлското въстание е повратна точка в борбата за свобода. Подготвено от апостолите Левски, Волов, Бенковски, Каблешков – светли имена „в нашето минало давно”, на които са посветени оди в цикъла „Епопея на забравените”. Отново Вазов поставя философския въпрос за взаимовръзката между историческа личност и народни маси. Без самоотвержената работа на силните личности народът няма как да осъзнае своето робско положение, и което е по-важно, не може да очертае пътя на освобождението. В романа „Под игото” Вазов дава най-точната оценка на това бурно и страшно време: „…един монах от висотата на Атон и един апостол от висотата на своето бесило осветиха пътя…”Да се стигне дотам, че: „…кажат ли на орача: „Бъди готов да мреш”, той да захвърли ралото и да бъде готов да умре за свободата.” В одата „Кочо”, известна още като „Защитата на Перущица” Вазов отново с хронологична точност, но и с висока гражданска оценка описва събитията в църквата на град Перущица след нейната обсада от турската армия и башибозук. Описва поведението на българите достигнали до най-висшата форма на запазване на човешкото достойнство – по-добре самоубийство, отколкото нечовешки мъки и позорна смърт от ръката на беснеещия поробител. Когато влизат в църквата, турците намират много тела на мъже, жени, деца и старци, останали дори в смъртта си непобедени. Дали народът щеше да се вдигне на борба, ако знаеше какъв ще е краят на въстанието? Това е въпрос, на който Вазов не може да намери отговор. Той оценява значението на Априлското въстание не само като творец, но и като летописец на българската история. Неговото мнение е изключително важно, защото той живее в две преломни за България епохи – преди и след Освобождението. Той вижда добре как се променят ценностите на живота след Трети март. Прави равносметка на българското време като роден по време на робството, но оформил жизнена позиция на Народен поет след Освобождението.
В цикъла „Епопея на забравените” одата „Опълценците на Шипка” неслучайно е последна. Това е върхът на борбата за национална свобода, който е достигнат благодарение на саможертвата на възпетите, в другите оди, исторически личности. Народът вече е готов за своята свобода. Приел е идеите на великите национални герои и е разбрал, че без саможертва не може да е свободен. Ако той сам не пролее кръв за своето бъдеще, няма кой да му подари свободата. Така Вазов дава отговор на тези, които смятат, че свободата на българите е поднесена готова:
„…и на клеветата строшава зъбът…”.
В своите произведения Вазов пресъздава събитията и с историческа точност, следвайки тяхната последователност. Затова, освен че са изключително емоционално наситени творби, те са и исторически извор във възстановяването на историческата истина. Може да се каже, че това е епосът на Вазов за историята на един изстрадал народ. Силата на човешкия дух се проявява в най-отчаяните боеве, когато звучи призивът:
„…Грабайте телата, някой се изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска,
и турците тръпнат, друг път невидели,
в едно да се бият живи и умрели…
Това е твърдото решение на народа да пролее последната си капка кръв, но да е свободен. Това е отговорът на българите за реките от сълзи потекли след погрома на Априлското въстание.Това са възвърнатите национална гордост и самоуважение след пет века окови.
В своето творчество Вазов е реалист. Той пресъздава в стих или проза действителността, която го обкръжава. Сам нарича себе си „народен поет”. Славата му носи безкрайната обич на цял един народ. Той пише на език, разбираем за всички. В най-трудните моменти след подписването на Ньойския договор хиляди граждани се стичат пред дома му на улица „Раковска”, за да чуят от него думи на утешение. Но той е безмълвен. Текат само сълзите му. И народът коленичи пред тези свети за него сълзи. Утеха няма!
В своето творчество Вазов разглежда взаимовръзката между историческата личност и народа като двигател на историята. Но той не може да оцени своето място в този вечен философски въпрос. Днес ние, неговите потомци, можем с увереност да твърдим, че Иван Вазов сам е станал историческа личност, защото е положил началото на съвременната българска култура, защото е очертал рамките на морала на българските политици, защото е водил борба за утвърждаването на българския език като държавен в съвременна България.
„Език свещен на моите деди,
език на мъки, стонове вековни.
Език на тая дето ни роди
за радост не, за ядове отровни…”
Неслучайно като място за неговия вечен покой на 22.09 1921 година се избира двора на църквата „Света София”. Това е централно място в сърцето на София. Кой откъдето и да мине, пътят му винаги минава край гроба на Вазов. Да спре, да се поклони пред певеца на България и да продължи своя забързан път.