С героизма си, със своя поетичен дар и саможертва Христо Ботев особено привлича вниманието на известния българист Константин Поглубко, който работи и твори в Кишинев от 1969 до 1983 г., когато много млад напусна този свят[1].
Константин Александрович Поглубко е роден на 17 май 1936 г. в град Констанца, Румъния. Родителите му са от Бесарабия. В края на 1940 г. семейството се настанява в родното село на баща му – Нова Ивановка, Одеска област. В това българско село преминават неговите детски и ученически години. Известните на бъдещите му колеги характерни черти на Поглубко – упоритост, задълбоченост, целенасоченост, са придобити от него още през тези ранни години.
Още преди да завърши Историческия факултет на Одеския държавен университет „И. Мечников“, той попада през лятото на 1961 г. в село Чийшия (Городне), днес в Болградски район на Одеска област, Украйна, недалеч от Нова Ивановка. Чийшия, както тогава, така и сега е едно от най-големите и будни български бесарабски села. Двете години, прекарани от Поглубко тук, са цяла епоха както за самия него, така и за историята на селото. По негова инициатива и под личното му ръководство беше създаден селски музей, като е уредена интересна етнографска и архивна сбирка. К. Поглубко започна интензивно да събира материали за историята на региона и по-конкретно за с. Чийшия и за родното му село. Много сили и знания вложи младият учител и в подготовката и организирането на 150-годишния юбилей на селото. Празникът в Чийшия, душата на който беше К. Поглубко, стана заразителен пример на съседните български села, които едно след друго организираха подобни тържества.
Константин Поглубко установява трайни връзки с музея в с. Задунаевка, чийто организатор Георги Апостолов активно проучва живота на Христо Ботев, учителствал в това село. От тогава Константин Поглубко завинаги свързва съдбата си с живота и делото на великия бъргарски революционер, поет и публицист. Символично е, че при напускането на Чийшия местният художник Александър Шапошников, знаейки, че Поглубко се увлича по личността на видния син на българския народ, надявайки се, че рано или късто младият учител ще се заеме с изследвания за Ботев, му подарява пирографиран върху дърво портрет на Ботев – портрет, който до края на живота заемаше централно място в кабинета на учения.
От самото начало младият учен с пълни сили се включва в научна дейност, преди всичко в издирване и събиране на нов архивен материал. Една след друга следват командировките му в Москва, Санкт Петербург, Киев, Одеса и други градове и с радост ми съобщаваше за откритите от него важни материали, включително за Христо Ботев: „Намерих материали за пребиваването на Ботев в Задунаевка“ (Киев, 1964); „Открито е писмо до Ботев от С. Рубенщейн, изпратено на 13 януари 1872 г.“ (Одеса, 1966) и т.н.[2]
Като изследовател, популяризатор и публицист К. Поглубко посвети на големия революционер и поет цяла серия от публикации. Най-ранният труд от тази поредица е „Архивные материалы рассказывают”, които разкриват темата за връзките на Ботев с руските революционери. Следват многобройни разработки, като „Христо Ботев в Южна Бесарабия”[3], „Нови данни за връзките на Христо Ботев с руските революционери”[4], „Христо Ботев в Измаил”[5]. По въпроси, свързани с Христо Ботев, К. Поглубко публикува отделни статии в руски, молдовски и български издания, като „Советская Молдавия”, „Calendar de masă”, „Септември”, „Антени”, „По света”, „Кодри”, „Дружба”, „Читалище” и др. [6]
Най-обемното в тази насока изследване на Поглубко е книгата му „Христо Ботев и Россия”[7], издадена в годината, когато бе чествана стогодишнината от Априлското въстание и подвигът на Ботевата чета. Авторът събира в нея всички свои издирвания и нови сведения за отношението на Христо Ботев към Русия и руските му приятели, както и за престоя му в Бесарабия. След дългогодишна работа авторът открива и използва нови архивни материали, които допринасят много за изясняване на конкретни аспекти и епизоди от живота и дейността на Ботев. Ученият не се задоволява само с установените данни, а ги разширява, допълва и уточнява с нови проучвания, с нови факти и подробности. Така изложението му на много места придобива ново осветление и по-голяма конкретност.
Одеса, например, е разглеждана като един от големите икономически центрове на Русия, като местожителство на значителна българска колония. Поглубко показва, че прибиваването на младия Ботев в града от ноември 1863 до 1866 г. е имало голямо значение за формирането на неговия патриотичен мироглед. Специално място в това имат поляци, с които Ботев е имал тесни връзки. Много добре се представени известните личности, с които е имал контакти младия българин семинарист. Интересно и по новому е разкрита дружбата на Ботев с известния руски учен Виктор Григорович, оказала „определено въздействие за формиране на литературните и обществените интереси на младия българин, … върху неговото духовно развитие” изобщо.
Естествено, Поглубко отделя специално място и на Задунаевка, където Ботев е учителствал. За първи път в научната литература селото е представено пълнокръвно, вкл. икономическото му положение, обществените отношения в тази българска колония в Бесарабия, която тогава е в състава на Руската империя. Много е важно, че авторът представя положението на училището, характеризира преподавателите, разкрива връзките със селяните – както по времето на учителстването на Ботев в Задунаевка, така и след неговото заминаване. Всичко това е постигнато на основата на новооткрити архивни материали. К. Поглубко успешно и убедително отхвърля много недостоверни и фантастични „истории“, изградени върху късни спомени и непроверени материали. Така например изследователят отхвърля утвърдената в дотогавашната литература теза, че Ботев създава в Задунаевка кръжок, насочен против властта, както и че учителят тайно напуска селото.
В книгата, както и в редица публицистични статии, К. Поглубко разкрива пребиваването на Ботев в южнобесарабския град Измаил, определяйки го като „важен период от неговия живот”. Тук Ботев учителства в българското училище повече време в сравнение със Задунаевка – от октомври 1869 до средата на 1871 г. Важно е, че в Измаил Ботев установява и поддържа трайни връзки с редица руски революционери, като Николай Мелединин, Руссел-Судзиловский, Нечаев и др. Един от важните приноси на К. Поглубко е изясняването на отношението към Ботев в самата Бесарабия след неговия революционен подвиг. Авторът показва, че веднага след гибелта на Ботев материали за него издирва известният молдавски публицист З. Ралли. В календар за 1877 г. неизвестен художник включва портрет на Ботев в униформата на войвода. По мнение на К. Поглубко това е първият подобен портрет на българския революционер.
Книгата посрещната с ентусиазъм от изследователите и краеведите. Авторът остана удовлетворен от оценката на изтъкнатия ботевед проф. Иван Унджиев: „Написана с богата историческа осведоменост, с дълбок и верен усет към фактите, тази книга е израз на любовта на автора към българския народ и преклонението му пред личността и делото на великия поет и революционер”[8]. Неслучайно, в обобщаващата монография на Иван и Цвета Унджиеви, посветена на Христо Ботев, трудът на К. Поглубко е цитиран многократно.
Това беше третата научно-популярна книга на К. Поглубко. Тя беше наградена с диплом на прегледа на подобни издания в тогавашна Молдова. След нея авторът се почувства още по-окрилен, укрепи се убеждението в душата му, че трябва да се пишат книги и от този жанр, да се популяризира българската история, миналото на бесарабските българи. Ученият прави всичко, за да запознае българите със своите герои, сред които първи сред тях е именно Христо Ботев. Същевременно подкрепя други учени, които работят в тази насока. Затова с готовност подпомага търсенията на Георги Апостолов, един интересен краевед от Задунаевка, който през целия си живот се интересува от личността на Христо Ботев, издирва книги и публикации, свързани с живота и дейността на великия поет и революционер. Апостолов също беше забележителна личност и ревниво пазеше всички предания, свързани с пребиваването на Ботев в селото. Константин Поглубко му помогна с архивни материали и в крайна сметка двамата написаха статия за Задунаевка. По негова препоръка в музея на селото, който между впрочем е създаден с участието на учения, беше показана още през 1966 г. една от първите изложби на бесарабски български художници, посветена на Христо Ботев. К. Поглубко високо ценеше родолюбивата дейност на Апостолов, иначе скромен счетоводител по професия. В едно от своите писма до мен той подчертава: „Ако във всяко българско село имаше такъв човек, какъвто е Апостолов, би могло да се направи много за изучаването на историята на нашия край”[9].
Идеята на ботеведа беше да се съхрани паметта на Ботев в Бесарабия, с която неговата дейност се пресича с разни насоки. Той има голям принос в издигането на паметник и именуването на улица в Кишинев на името на Ботев. При това ученият дълги години се сблъскваше с фалшификациите на краеведа Моисей Гурбанов, по чийта препоръка беше издигната мемориална плоча на място и върху сграда, които не се свързани с посещението на Ботев в Кишинев. Още повече, този краевед се обръщаше в партийни и държавни институции, в които безпричинно обвиняваше Поглубко в „пробългарски тенденции“, сипейки клевети по адрес на неговите трудове. В края на краищата се разбра, че това се измислици и нищо повече. Друг е въпрос какво струват тези преживявания на чувствителния Константин Поглубко. Ученият много се интересуваше от историята на Киприянския манастир, разположен на 30 км от Кишинев и повече от двеста години подчинен на българския Зографски манастир. Именно К. Поглубко издигна идеята да бъде поставена паметна плоча, посветена на пребиваването в тази обител на Георги Раковски, Христо Ботев и Филип Тотю. За съжаление, и до днес това все още не е сторено. Поглубко редовно организираше екскурзии до този манастир, по онова време затворен и използван като медицински диспансер, при които разкриваше сложните връзки на Ботев с тази известна православна обител. Участници в тези екскурзии бяха известни български историци като професорите Николай Жечев и Велко Тонев, както и изтъкнати приятели на бесарабската българска общност като публициста Лазар Георгиев, доктора по икономика Кирил Занев, журналистката Калина Канева и много други.
В 70-те години на миналия век в румънската и българската периодика се появиха редица публикации на румънския балканист Николае Чакир, който представи и анализира нови документи от архивите на Румъния. По-късно те бяха включени в неговата книга „Христо Ботев и Румъния“[10]. Сред тях е свидетелство № 732 от 12 декември 1866 г., че Ботев е следвал в Историко-филологическия факултет на Новоросийския университет в Одеса. Във връзка с това българските колеги помолиха К. Поглубко да провери това в одеските архиви, а за изпълнението на тази задача той привлече и мен. Няколко седмици работихме в Държавния архив на Одеска област, в който се пазят материали на университета. Документите за годините, в които Ботев е живял в Одеса, са съхранени относително добре. Прегледахме практически всички списъци на редовни и кандидат-студенти, „волнослушатели“ и т.н. Обаче не успяхме да открием документ, който да подтвърждава някаква връзка на Ботев с университета. Логично е, като се има предвид, че съгласно университетското правило от 1865 г. за да кандидатстваш в университета е задължително да представиш документ за завършено гимназиално образование. Такова, както е известно, Ботев не е имал. К. Поглубко допуска обаче, че българският младеж теоретически е могъл да притежава документ, издаден от Университета. Той допуска това, имайки предвид, че през март 1865 г. Министерството на народната просвета на Русия приема решение, съгласно което специално отпуска „20 стипендии за млади славяни“. Още повече, подчертава Поглубко, това е възможно предвид добрите отношения между Христо Ботев и В. И. Григорович, който по същото време е декан на Историко-филологическия факултет на университета в Одеса.
К. Поглубко има голям принос за отбелязването на 100-годишния юбилей от героичния подвиг на Ботев през 1976 г. Към тази дата той обнародва и много статии в периодичния печат. Същевременно даде квалифицирана консултация на екипа на списание „Отечество” начело с журналиста Кирил Янев и художника Георги Недялков, бъдещият автор на паметника на Христо Ботев в Задунаевка. С помощта на К. Поглубко български журналисти обиколиха Ботевите места в Бесарабия, помощ, която е оказвана от него и на редица други гости от България. Известната българска журналистка Калина Канева отбелязва в една от статиите си за Поглубко: „Включвам магнитофона. Живият му глас изпълва стаята и отново – след толкова години – ме повежда по следите на Христо Ботев, на българските опълченци. Имах най-знаещия, най-компетентния екскурзовод. И най-сърцатия, най-щедрия”.
Заради активната си дейност на българист Константин Поглубко през 1980 г. бе награден от българското правителство с високия орден „Кирил и Методий“. По рано бе получил юбилейния медал „100 години от Освобождението на България“. Към 60-та годишнина от рождението на учения Научното дружество на българистите в Република Молдова съвместно с Българското генеологическо дружество издаде цитирания вече сборник „България в сърцето ми …“, в който със статии участваха учени от Молдова, България, Русия. Дружеството редовно провежда конференции, посветени на Константин Поглубко, на които се подчертава големия приносът на учения в изследването и популяризирането живота и дейността на Христо Ботев.
Трудовете и изследванията на К. Поглубко, посветени на Христо Ботев, и днес имат висока научна стойност и са широко използвани от историци, краеведи, журналисти и други специалисти – както в Молдова, така и в Русия, Украйна и България. Много от тези текстове вече са библиографска рядкост, поради което е необходимо да бъдат преиздадени.
Бележки:
[1] За него виж: България в сърцето ми … Сборник, посветен на 60-годишнина от рождението на К. Поглубко. Отг. ред. Николай Червенков. София, 1996.
[2] Червенков, Н. Константин Поглубко: човек и учен // Историческа българистика в Република Молдова = Bulgdristica istorică din Republica Moldova. Сборник. Кишинев, 2018, c. 275
[3]„Дружба“, Болград, № 2, януари 1966, (съавтор Г. Апостолов).
[4] Българо-съветска дружба, София, 1966, кн. 5, с. 3, 20.
