ДЕЙЦИ НА БЪЛГАРСКОТО НАЦИОНАЛНО-ОСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ ОСТАВИЛИ СЛЕДА В БЕСАРАБИЯ

Любомира ЖАКОТЕ,

преподовател в Български теоретичен лицей „Васил Левски” – гр. Кишинев

   Българинът остава българин, където и да се намира по света. Той е свързан с родината си независимо от време и разстояние. Ярко доказателство за това са животът и дейността на не един наш сънародник, оставили част от себе си в далечната земя на Бесарабия.

   В началото на XIX век Османската империя навлиза в дълбока икономическа криза. Тя довежда и до тъмната епоха на кърджалиите по българските земи. Това се явява една от основните причини за масовата емиграция на българите от региона на Сливен и Ямбол към Руската империя. Така те се стараят да опазят своя род от унищожение.

   В Бесарабия те намират благоприятни условия за живот и развитие на стопанска дейност. Благодарение на своето трудолюбие и кръвна връзка със земята те превръщат безводната степ в райска градина. Независимо от благоденствието си, те винаги обръщат поглед към поробеното отечество и се стараят да помогнат на страдащите братя там. Затова цяла плеада български възрожденци и революционери в различни периоди от живота си намират убежище, разбиране и закрила именно в Бесарабия.

   В своя доклад ще се спра само на няколко личности, оставили светла следа в историята на Молдова и България.

   Капитан Райчо Николов (1840–1885) се оказва в Бесарабия на 14 години. По време на Кримската война преплува Дунава, за да съобщи важни сведения на руското командване за разположението на вражеските сили. За своя подвиг е награден с руски медал „За усърдие”. След това той остава в Кишинев, където привлича внимание със синия шинел и отличието на гърдите си. Продължава образованието си във военното училище в Петербург, а по-късно, вече като офицер, служи в учебен стрелкови батальон в Москва. След това, по негова молба, е преместен на служба в Бесарабия. Там поддържа връзки с българската, революционно настроена емиграция. По време на Априлското въстание следи внимателно събитията в България и призовава за въоръжена борба срещу поробителя. През лятото на 1876 година заминава за Сърбия, където участва в боевете за национална независимост. По време на Руско-турската война командва една от ротите на българското опълчение. След Освобождението се преселва със семейството си в град Пловдив. Остава на служба в милицията на Източна Румелия. Автор е на първия български военен устав – „Закон за българските войници”, отпечатан през 1877 г. в Плоещ в печатницата на Асен Д. Паничков. Николов участва в подготовката на Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Убит е в Пловдив по време на извършване на Съединението на 6 септември 1885 г. Застрелян е пред днешната централна поща на града в чин майор. Сега в Пловдив, една от централните улици, носи неговото име.

   Георги Раковски (1821–1867). Роден в град Котел, дал на България много видни дейци на културата и поборници за народна свобода. От 1855 година  живее в емиграция в Сърбия, Русия и Румъния. През 1861—1862 година създава в Белград първата Българска легия. В края на 1866 година в Букурещ обединява четничиските воеводи за създаване на единен фронт за освобождението на България.

   Г. Раковски е идеолог на четническата тактика в освободителната борба на българския народ. Разглежда създаваните чети като инициативна сила, увличаща след себе си  широките народни маси. В съставения от него през 1867 година «Временен закон на горските народни отряди» формулира мисълта за превръщането на отделните чети в части на централизирана военна организация. Започва организирането на тайни революционни комитети с цел пропаганда на  идеята за  въстание срещу турските власти.

   През 1858 г. се оказва в Бесарабия, където се старае да спечели симпатизанти за национално-освободителното движение в България. Многократно посещава Болград. За кратко време е назначен за директор на Болградската гимназия. Там става популярен вестникът издаван от Раковски „Дунавски лебед”. В него се отделяло голямо внимание на проблемите на бесарабските българи. Пролетта на 1866 година заедно с Панайот Хитов живее известно време в Киприановия манастир, където се опитва да лекува своята туберколоза. Трябва да отбележим, че по това време Киприановият манастир принадлежи на Зографския български манастир на Света гора. Там получава известна материална помощ от настоятеля на манастира, с която се връща в Букурещ. Това е неговото последно посещение на Бесарабия. Малко по-късно умира в Букурещ от туберколоза. През 20-те години на 20 век неговият прах е преместен в родния му град Котел.

   Любен Каравелов (1834–1879). Роден в град Копривщица в богат и уважаван възрожденски род. Живеее и учи в Москва, където пише повестта „Българи от старо време” като отговор на зададен от руснаците върос: „А какви сте вие, българите?”. Неговата теория за борба за освобождението на България заляга в основата на създадения по-късно Български революционен централен комитет БРЦК през 1872 година. На учредителното ѝ събрание Каравелов е избран за председател. Освен работата си около комитета, Каравелов поддържа контакти в Букурещ и с дейци на руското революционно движение. След трагичната гибел на Апостола на свободата, апатията на част от революционните дейци към делото, несъгласие и недоразумения с ръководните членове на организацията го карат да се оттегли от ръководните органи на движението, да преустанови издаването на вестник „Независимост“ и от януари 1875 година да започне да издава списание „Знание“, научно-популярни книги и сборници. Настъпва разрив между Каравелов и Ботев. Въпреки това Каравелов остава революционер и демократ, загрижен за съдбата на поробения български народ, на всички подтиснати в света. Дейността му също е била свързана с Бесарабия. След разногласията с Христо Ботев той е посещавал няколко пъти Кишинев и Бесарабия. Тук се е намирал един от най-активните и действени комитети на БРЦК. Тук са били популярни печатните издания на Любен Каравелов. В своите статии той е разглеждал проблемите на Болградската гимназия. Стараел се е да привлича деца като гимназисти там. А също така е работел и за включването на българската емиграция в национално-освободителното движение в България. Възторжено посреща идеята за създаване на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките) в Браила.

   Христо Ботев (1848–1876). Роден в град Калофер в семейството на Ботьо Петков, най-извествият учител от епохата на Възраждането. След бурно детство и юношество се оказва в емиграция. Изпратен е от баща си да учи в знаменитата мъжка гимназия в Одеса, възпитала много български възрожденци – самият Ботьо Петков, Добри Чинтулов и др. Но попаднал там Христо се старае да намери съмишленици за каузата на българската свобода. Остава неразбран както от съучениците си, така и от своите преподаватели. Там пише едно от първите си стихотворения „Майце си”, в което са отразени още неукрепналите мисли за борба за освобождение на родината. Изключен е с формулировката: „За липса на старание и прилежание”. След това заминава за колония Задунаевка (Южна Бесарабия), където преподава около половин година в местното училище на български език. През пролетта на 1867 г. трябва да се върне в Калофер, защото баща му е много болен и се нуждае в помощ за преподавателската си дейност. След това през 1875 г. той се оказва отново в Бесарабия, където създава военизирана дружина с цел включване в Априлското въстание. В нея се включват и офицери, които със своето военно образование да помогнат в организацията на бунта. Тогава заедно с Филип Тотю остава няколко дни в Киприановия манастир. Загива геройски на 2.06.1876 година във Врачанския балкан. Оставя само 20 стихотворения, които са ненадминат еталон за стихосложение в българската литература.

   Това е само една малка част от българските дейци на Възраждането оставили своята следа в Бесарабия. Благодарение на техните безкористни усилия и воля за свобода, ние днес можем да се радваме на свободен живот, да изучаваме и да пазим българското в нас.