ВРЪЗКИТЕ НА ЛЕВСКИ С БЪЛГАРИТЕ ОТ МОЛДОВА И УКРАЙНА
177 години от рождението на Апостола на свободата
ВРЪЗКИТЕ НА ЛЕВСКИ С БЪЛГАРИТЕ ОТ МОЛДОВА И УКРАЙНА
д.и.н. Николай ЧЕРВЕНКОВ
Левски напълно се отдава на пренасянето на революционното дело на българското освободително движение в отечеството. Обаче това не означава, че той отрича възможностите на българската емиграция в този процес. Още повече, той прави всичко необходимо за по – активното и въвличане в него. Апостолът е на мнение, че тези българи имат възможност и трябва да помагат на вътрешния български революционен комитет с материални средства, с въоръжение, с изработване на програмни материали, уреждане на дипломатически проблеми с съответните държави и т. н. Това идва от неговото добро запознаване с положението и възможностите на българската емиграция в Сърбия, Румъния, южните региони на Русия (сега Молдова и Украйна).
Тук исками само да маркирами основните насоки на връзките на Левски с бесарабските българи и с българите от Одеса, като имаме предвид, че той, за разлика от други видни възрожденски дейци, като Георги Раковски и Христо Ботев, не е живял сред тези сънародници.
Преди всичко трябва да констатираме, че по времето на Левски съществуват трайни връзки на бесарабските българи с българските земи. Преди всичко те поддържат роднински отношения, като се знае, че в Бесарабия живее още първото и второ поколение на българи от български земи. Болград, Комрат, Кишинев, Одеса и други южни градове на тогавашната Русия са били известни като бележими центрове на българската култура. Доста българи от тук пряко участват в национално-освободителното движение на българския народ, а патриоти от българските земи на свой ред намират подслон в Бесарабия, в южноукраинските предели на Русия.
Може да се предположи, че Левски още отрано знаел за българите извън българските земи, имайки предвид, че тогава много се е говорило за бесарабските българи – само тридесет години са минали от последното масово изселване и особено във връзка с опита за ново преселване през 1861 година, разкритикувано в известната брошура на Г. Раковски.
Левски, който тогава с голямо внимание следи дейността на родоначалника на революционното крило в българското национално-освободително движение Георги Раковски, с сигурност не може да не знае за този проблем. Известно е, че той през есента на 1866 г. посещава столицата на тогавашно Молдовско княжество – град Яш за да се срещне с него. По това време, а по-точно от 1856 до 1878 година юго-западната част на Бесарабия, където се намират около половината бесарабски български колонии с центъра в Болград, влиза в границите на това княжество. Другите български колонии от Бесарабия със центъра в Комрат остават в Русия. .
Трайните връзки на Левски с бесарабските българи по-скоро започват от Михаил Греков, който е роден в бесарабското село Дермендере през 1849 година. С родителите си той по-късно – през 1861 година – се преселва в Таврия. Учейки в Николаевския пансион, той го напуска през 1867 г. за да се включи в четническото движение и успява да участва в четата на Никола Войводов и Цв. Павлович. След това Греков е във Втората българска легия в Белград, където и става запознавството му с бъдещия Апостол. “С Васил Иванов Левски-Дякона, аз се запознах за пръв път в Легиона и му станах ближен…, ние спяхми в една стая и бяхми все заедно” – после ще напише М. Греков в своите обширни и широко цитирани спомени под наслов “Как ние освобождавахме България”. Особено помага Греков на Левски по време на известното му боледуване в Белград. “В най-усилни за Левски дни Ловчалията и аз ходехми зиме край Дунава, разкопавахме блатата и ловяхме жаби за налагане стомаха му” – отбелязва същия.
Важно е, че Греков е един от тези, с когото Левски тогава обсъжда бъдещата тактика и стратегия на българското национално-освободително движение, факт който се подчертава от всички изследователи.” – Сега братя мои – се обръщал Левски към свои другари, сред които е Греков, – трябва да се помисли какво да се прави! Народът не е подготвен… Но той, робът, не е виноват, никой се не е погрижел да го приготви, та по тая причина той не знай що да чине”. Известно, че Греков предложил на първо място да се работи за просветата на народа, като се отварят училища. “Да се просвещава народът не е лошо нещо – отговорил Левски, – но това е най-дългият път, по който може се постигне свободата…” Предимствата, които Греков изтъква, нямали значение за Левски. “Аз мисля – продължава той – другояче; не би било зле, ако заедно с просвещението събуждаме народа, като образуваме един вид тайни общества, които имат друго назначение, друга мисия…”
Също по времето на Втора легия Левски се запознава с бъдещия свой помощник Ангел Кънчев, който щом е пристигнал от Бесарабия, където бил следвал повече от една година в известното Болградско училище. М. Греков утвърждава, че в Легията има и други възпитаници на това учебно заведение. Така Левски има възможност да научи за него. Българският революционер ще чете за него от българските вестници и най-много от Каравеловските “Свобода” и “Независимост”, които доста много пишат за него и за разпространяването на които, както е известно, се грижи и Васил Левски. За бесарабските българи Левски сигурно много е разбрал по време когато живее край Букурещ” в една ветраничава воденица” от Христо Ботев, който щом беше пристигнал от българското село в Задунаевка.
Съществува мнение, че Левски е идвал и в центъра на бесарабските българи – Болград. За това пише известният публицист Димитър Минчев, а също и Соня Краева-Кикименова, която оставя неопубликован труд за Петър Фитов – един от най-активните дейци на Болградския български революционен комитет. Обаче за това не се привеждат конкретни потвърждения. Например, вторият автор като говори за създаване в града на комитет отбелязва, че това станало “по всяка вероятност в присъствието на В. Левски”. Такова едно пътуване не е представлявало тогава голям проблем, тъй като този град, както вече отбелязахме, тогава се намира в пределите на Румъния. Но конкретни факти за подобно посещение няма. И ако е идвал, целта му разбира се е била преди всичко да се запознае на място с местния български революционен комитет – един от най-древните клонове на Българския революционен централен комитет (БРЦК) в емиграцията. Засега със сигурност можем да говорим само, че той добре е бил информиран за дейността му. Левски лично познава Петър Фитов, изтъкнат член на комитета, дългогодишен негов секретар, а също и Хаджи Иван Иванов, учител на Болградското училище, който представя Болградския комитет на Общото събрание в Букурещ през 1872 г.
Трайни са революционните и приятелски връзки на Левски с друг изтъкнат родолюбец от Бесарабия – Олимпий Панов, известно време секретар на БРЦК. К. Тулешков подробно разказва за първата им среща в навечерието на посоченото Общо събрание в Букурещ. Освен че са се срещали, те водят и преписка. Например, на 6 август 1872 г. Левски получава писмо от него. “Братленце Панов” нарича Левски своя бесарабски другар, който редовно изпълнява различни негови поръчки. В едно от писмата до Л. Каравелов той дописва за О. Панов: “Дрехите си получих и пренесоха се. Портретите ми ги изпратете чрез Д. Хр. Попов” В едно от писмата към Л.Каравелов моли гу да задължи О. Панов да купува оръжие. Изобщо апостолът високо цени неговата всеотдайност, готовност и умение да работи в организацията. Дори се надява да го включи във вътрешната работа. “Попов ще може ли да дойде, явете ми!” – запитва Левски в писмото от 3 август 1872 г. – към Л. Каравелов.
През 1872 г. Левски пак има срещи с Михаил Греков. След разтурването на Втората легия той продължи да следва в Николаев. След завършването заминава в България, като работи учител в Сливен. Там той е активен член на местния революционен комитет. На едно от идванията си Левски има беседа с Греков. Когато представителят на комитета Сава Райнов го представеше на Левски, последният забелязва: “За тебе Михаил…, за мене Стоян Чакъров, тъй си го ние в Белград зовяхми, когато заедно бяхме в редовете на Легиона…” В продължение на разговора Греков намерил” доста промени в него; в течение на четири години, в които не бях го виждал, той се бе доста изменил, напълнял – възмъжал беше, лицето му наедряло и сега Левски беше пълен, развит мъж…”
На тази среща Греков иска позволение от Левски да му представи другаря си Атанас Узунов, роден в Одрин, но заедно с Михаил завършил Николаевската гимназия и от 1872 година също е учителствувал в Сливен, на който Греков успял да предаде възторженото си преклонение пред необикновената личност на бъдещия Апостол на свободата. След половина час последният е бил доведен. Тези два младежа правят голямо впечатление на Левски. Като изказва недоволството си от дейността на Сливенския комитет, Левски се обръща към тях: “Вие сте видели повече, имате по-голяма опитност, имате наука, не липсва ви решителност и аз на вас възлагам надеждата си…”. Както е известно, по-късно Ат. Узунов ръководи революционната дейност в Сливенско, Старозагорско и Търновско. Той става организатор на една смела акция – сформира малка чета от изпитани бойци за освобождението на Левски. Гибела на Левски – страшен шок за младия революционер – не сломила волята му. Готов за пълна саможертва, верен на девиза “не щадя живота си”, младият човек приема направено предложение за нова рискована акция – лично да премахне Хаджи Ставри.
В Сливенския революционен комитет работи още един възпитаник на Николаевския пансион – Сава Геренов. Той също е учител в Сливен от 1872 година и е арестуван и заточен в Мала Азия след две години. Тази тройка от млади, образовани учители се захваща с голяма патриотична дейност. Именно такива личности очаква да работят в революционните комитети Левски. Обаче в организацията личности с такива възможности крайно не достигаха, за което Апостолът много съжаляваше
Васил Левски добре познава дейността на Одеското българско настоятелство и свързва с него големи надежди, преди всичко за материално осигуряване на революционната подготовка. В общуването с одеските българи, и пряко и чрез воевода Филип Тотю, чрез българина в руската армия Иван Кишелски той развива концепцията си за външнополитическата ориентация на българското национално-освободително движение. Отхвърля предложенията от Одеса за разговор с руския император. Той отбелязва, че българите са готови да приемат помощ отвсякъде в името на революцията и на демократичната република. Апостолът приветства одесчаните за готовността им да се поставят под ръководството на вътрешната революционна организация.
За това свидетелства и писмото на Левски от 6 октомври 1871 г. Относно получателя на цитираното писмо в историографията има различни мнения. Мисля, че са прави тези, които утвърждават, че то е адресирано не до Хр. Георгиев, а до н. Тошков от гр. Одеса. Не е могъл Левски да изпрати такова писмо до Георгиев, на човек, който по принцип е бил против дейността на революционната организация. Както Каравелов през 1869 г., така и В. Левски в 1871 г. спечели Н. М. Тошков и последният подкрепя БРЦК. От Одеса руководителят на Българското настоятелство сам купува пушки, които дава на Филип Тотю да ги предаде на организацията. Затова било би логично писмото, в което има покана за участие в общото събрание на БРЦК през 1872 година, да бъде адресирано не до Георгиев, а до Тошков. Също е логично Левски да развива своята концепция за външнополитическата ориентация пред него, като се има предвид, че Тошков пряко е ангажиран с руската политика.
Към когото да ни се отнася писмото, тук отчетливо се маркират възгледите на Левски за мястото на българската емиграция, включително в Русия. Настоява пред адресата да даде своята материална подкрепа за освободителната борба на българския народ, като почва писмото си с думите: “… Настоящето ни може да ви се види доста смело, длъжност ни е, тряб(в)а да я изпълними”. Отбелязва, че “… днешний век е век на свободата и равноправността на сичките народности” и българите търсят случай да разкъсат “робските вериги” и повдигнат несъборим храм на правата свобода”, подчертава, че народното освобождение е “дело българско” и че “времето за помаганието е сега; подир захващанията на въстанието общо не ще да имаме нужда от ничия помощ; вратата за родолюбците ще се затварят. Останалите и закъснелите не ще бъдат вече наши приятели (на отечеството)…” Такъв призив е много актуален, защото често заможни хора в емиграцията заявяват, че ще помогнат, когато ще се започне конкретната работа.
По всичко изглежда, че Настоятелството, по скоро Н. Тошков, който най е лоялен към революционерите и воеводата Ф. Тотю мисли за съвместни действия с вътрешната организация. С това можем да си обясним молбата на Ф. Тотю към Д. Попов в Турну-Мъгурели да бъде изпратен “един человек от Левски”.
Със голяма скърб посрещат българите от Одеса известието за гибелта на Васил Левски. За това свидетелствуват двети писма на студента Илия Луканов, изпратени в отечеството си. И най-голямото негодование в тях е срещу предателството: “И кое е било туй животно, което е дрънало да го издаде…”. Този трябва да бъде наказан: “А колкото за неговия предател животно-поп, аз мисля, че е получил достойната награда! Ако ли не е още то той няма да се лиши от нея”.
“България успяла да роди много подобни енергични дейци… Не се мина много и ето, че са появи на сцената храбрият, неустрашимият и енергичният български организатор Дяконът Васил Левски…, който се стараеше от сичкото си сърце и душа да организира българския народ и с това да произведе една всеобща революция в България… Левски успя да устрои навред частни революционни комитети, както по градищата, така и по селата…” Така вестник “Български глас”, издаван от Киро Тулешков в Болград, характеризира всеотдайността на Апостола четери години след гибелта му (май 1877 г) в статията “Млади и стари”. Статията е може би една от първите, в които се изяснява цялостният принос на Апостола за българската свобода. В нея се посочва, че Левски е бил “знаменосец на войводата Панайот Хитов на 1867 г.”, разказва се за неговите обиколки из България. По такъв начин бесарабските българи получават представа за неговото епохално дело. Авторът, като има предвид че вестника основно се чете в емиграцията, обръща вниманието на това, че Левски “много пъти… заяваше горещо, желание пред богатите и старите да го спомогнат в материално отношение…, но ни един от патриотите не обърна внимание на неговата просба”. С това са насърчава емиграцията да подпомага патриотическото дело.
Познатите на Левски от Бесарабия до края на живота си не само пазят като най-свиден спомен близостта си с него, но и запознават сънародниците си с неговата личност и дело. Много в тази посока прави Михаил Греков (писал под псевдоним Стоян Чакъров), който остави ценни спомени за срещите си със Левски, които позволиха на изследователите да раскрият важни аспекти от дейността на Апостола.
Името на Васил Левски намира място в литературата, издадена в Бесарабия, както и в народното творчество. В свое време от Буджака до Приазовието се пееше песен “Спомен за Васил Левски” В нея има следни думи:
Тук веси добър юнак
или млада сила,
която е възкресила
свойта майка мила,
която е пробудила
свойто мило племе,
която е посеяла
ново здраво семе
И днес, в процеса на съвременното възраждане на българите от Украйна и Молдова Левски е по-нужен от всякого. Затова се изследва неговата дейност, като в Молдова излязаха от печат книга с негова биография, сборник „Бесмертието на Васил Левски”. Преди години в град Твардица беше открит бюст-паметник на Апостола, после подобен бюст е открит в село Паркани, а на българското училище в Кишинев е дадено неговото име. Така делото на Левски служи за развитието на националното самосъзнание и консолидация.
